Четири слепи мишки [bg]

85.

Късно следобед двамата със Сампсън поехме към дома по магистралата. Започвах вече да я мразя тази I-95 с нейните гърмящи и бълващи изгорели газове огромни камиони.

— Обстоятелствата можеше да бъдат и по-добри, но времето, прекарано с теб тук, общо взето беше приятно — казах аз, докато се включвахме в магистралата. — Обаче ти нещо си много мълчалив. Какво има? Нещо те притеснява.

Той извърна глава към мен.

— Спомняш ли си едно време, когато бяхме на около десет-единайсет години, аз веднъж дойдох у вас. И останах няколко седмици с теб и Нана.

— Ти си го правил много пъти — отвърнах аз. — Нана казваше, че сме братя, само дето не от една плът и кръв.

— Онзи път, за който говоря, бе по-различно, готин. Аз знам дори защо не си спомняш. Ще ти кажа.

— Казвай да чуем.

— Разбираш ли, аз обикновено не си отивах у дома след училище. Защото през повечето време там нямаше никой. Та тази същата вечер се прибрах у дома около девет, девет и половина. Отворих една консерва и хапнах за вечеря. После седнах да погледам малко телевизия. Тогава много ми харесваше Мисията невъзможна, чаках я цяла седмица. И тогава някой почука на вратата. Отидох да видя кой е. Гледам, Нана. Тя ме прегърна, както правеше винаги, когато ме види. И ме попита дали и за нея не е останала някоя консерва. Каза, че обичала да я хапва с яйца отгоре. После се изкиска с нейния си смях, знаещ.

— Не си спомням нищо такова. Защо е дошла по това време у вас?

— През онази година баща ми е бил в затвора — продължи разказа си Сампсън. — Както винаги. А същия този ден майка ми беше осъдена за притежание на хероин с намерение за продажба. Дали й там някаква присъда. От Социалното идвали, но мен ме нямало. И някой се обадил на Нана Мама. И тя дойде, и даже хапна от манджата, дето й я бях забъркал. Дори я похвали. И каза, че някой ден можело да стана изтъкнат готвач. После ми каза, че трябвало да дойда у вас за известно време. Каза ми и защо. Това беше първият път, когато Нана ме спаси. Първият от много пъти след това.

Кимах. Слушах. Сампсън още не беше свършил разказа си.

— Тя именно беше тази, която ми помогна да вляза в армията, след като завърших училище. И след това в полицейската академия, като се уволних. На теб тя ти е баба, но за мен тя е нещо повече от собствената ми майка. А баща никога не съм имал. Нито пък ти. И си мисля, че именно това ни сближи в началото.

Не му беше в стила на Сампсън да откровеничи по такъв начин. Мълчах. Нямах представа какво иска да ми каже с това, но го оставих да разказва толкова, колкото му се иска.

— Винаги съм знаел, че няма да мога да бъда кой знае какъв баща или съпруг. Някъде вътре в мен аз просто си го чувствах, че е така. А ти?

— И аз имах някои страхове, преди да се запозная с Мария — отвърнах. — После те просто изчезнаха. Поне повечето от тях. Запознах се с Мария и разбрах, че ще ни е добре заедно. И когато за първи път поех Деймън в ръце, всички останали страхове изчезнаха завинаги.