Убийствени сънища [bg]

— Може би са успели да избягат. — Лицето на Джеймс Кемпбъл беше силно пребледняло. — Господи, надявам се!

— Потърсете ги — каза Ройд. — Претърсете всеки сантиметър наоколо. Надявам се да си прав, но Девлин рядко пропуска целта.

— Дете? — запита Кемпбъл. — Едно дете не може да бъде…

— Потърсете ги — каза Джок.

Кемпбъл кимна рязко и излезе от стаята. Джок коленичи до Дермот, като гледаше обезобразеното му лице.

— Това е прекалено. Нарочно го е направил. За пример или просто се е забавлявал, Ройд?

— На него това му харесва — каза Ройд. — Дори още преди РЕМ-4, той беше убиец. Санборн го избра, защото смяташе, че най-добре ще се поддаде на обучението. — Обърна се към МакДъф, който стоеше и също гледаше надолу към Дермот. — Аз ще го заловя. — Устните му се изкривиха. — Ще го заловя на всяка цена! Забих ножа в него и той няма да го забрави. Това лудо копеле има много, много дълга памет.

— Аз също. — Устните на МакДъф бяха здраво стисна ти. — Аз ще съм този, който ще отреже топките на този кучи син. Дермот беше един от моите хора. — Той се завъртя рязко на пети. — Да отидем да намерим сина на Дермот.

Срещнаха Кемпбъл, който вървеше към къщата.

— Кладенецът. — Той преглътна и кимна с глава към каменния кладенец малко по-нататък. — Той е от другата страна на кладенеца.

— Мъртъв? — запита МакДъф.

Кемпбъл кимна.

— Трябва да има петдесет прободни рани по тялото му.

МакДъф мълча известно време.

— А момиченцето?

— Мислим, че е в кладенеца. Осветихме дъното. — Той отново преглътна. — Или поне части от нея са в кладенеца. Той трябва да… я е заколил.

МакДъф отново изруга и тръгна към кладенеца.

— Няма нужда и вие да проверявате, сър. Онова там е синът на Дермот. — Кемпбъл се завъртя на пети. — Познавам го. Не мога да сгреша.

— Не се съмнявам в теб — каза МакДъф. — Просто искам да видя със собствените си очи.

— Защо? — запита Ройд, когато двамата с Джок се изравниха с него. — Щом е мъртъв, значи е мъртъв, МакДъф.

— Трябва да запомня това.

МакДъф стигна до кладенеца и втренчи поглед в мъжа, който лежеше на земята.

— Времето ни прави номера. Омразата може да изчезне, ако не се поддържа, а паметта е най-доброто гориво. Вие може и да не разбирате, но аз не искам никога да забравя стореното от Девлин, дори да минат години, преди да го хвана.

— О, аз прекрасно разбирам — каза Ройд.

МакДъф го погледна.

— Вярвам, че разбираш.

Стегна се и после освети с фенерчето дъното на кладенеца. След което го изключи.

— Прав си, Джеймс. — Гласът му беше дрезгав. — Заклал я е. Направо я е разфасовал.

Извади мобилния си телефон.

— Ще се обадя на съдията. Остави хора тук горе, за да го посрещнат, Джок. Останалите ще се върнем в замъка.

— Аз ще остана — каза Джок. — Не искам да го оставям сега. Той беше мой приятел. Какво да кажа на съдията и хората му?