Всичко започна в книжарничката на Хюго [bg]

— Хей — казах аз по телефона, докато излизах. — Знаеш ли, че Дизи се беше облякъл като Мей Уест за един Хелоуин в гимназията? Веднага мога да постна снимки във фейсбук.

— С кого говоря? — попита човекът от другата страна.

— И изкара на четенето с разбиране на CAT много ниски резултати — допълних аз.

Усетих, че някой ме докосва по рамото. Дизи ме беше настигнал. Протегна ръка към телефона, но аз бях няколко сантиметра по висока от него и успях да задържа телефона далеч от него. Чувах гласа от другата страна:

— Дизи? Дизи? Какво, по дяволите, става?

— Магс, спри с детинщините — каза Дизи, подскачайки за телефона си, но аз се обърнах и го отблъснах. — Какво, по дяволите, правиш?

— Извини се — казах аз.

— Добре, добре, извинявай. Моля те, мамка му, прости ми. А сега ми дай проклетия телефон!

— Не на мен. На Джейсън.

Все още се протягаше към телефона си и се опитваше да открие слабо място в защитата ми.

— Съжалявам, човече! — каза той през рамо.

Обърнах се и го погледнах, а той спря с опитите да се докопа до телефона си, когато престанах да го държа далеч от него. Джейсън стоеше точно пред „Водното конче“ и се чудеше как да постъпи.

— Защо ме доведе тук с теб? — попитах Дизи.

— За какво говориш?

— Беше успял. Не се нуждаеше от мен.

— Да, но ти се нуждаеше от мен. Боже господи, Маги. Ти се излежаваше по цял ден на дивана. Не можеше дори да си платиш питието в бара. Спеше с наркомани. Какво се очакваше да направя?

Обърнах се към минаващите коли и хвърлих телефона му под едни приус. Дизи застана до мен, докато черните гуми минаваха през апарата. Хрущящият звук беше толкова приятен, както когато мачкаш празно кенче, а аз усетих вълнението, което усеща всеки, когато премине някаква допустима граница.

— Сърдиш се, защото ти казвам истината — каза Дизи.

— Сърдя ти се, защото смяташ, че това е истината.

Дизи трябваше да изчака да минат още няколко коли, преди да успее да събере това, което беше останало от телефона му — миш-маш от пластмаса и електроника.

— Някой ден ще ми благодариш за това — казах му аз. — Дотогава дръж задника си далеч от книжарницата ми.

Върнах се във „Водното конче“. Джейсън отскочи, за да ми направи място на вратата. Отпуснах се в едно от креслата и се хванах за главата. Огромни сълзи се затъркаляха по лицето ми.

Джейсън седна на края на креслото си с ръце между коленете, докато Грендел не скочи от мястото си при витрината в скута му.

— Наистина ли имаш вземане-даване с „Аполо“? — попита Джейсън.

— Направиха ми предложение.

— Добро ли е?

— Да.

Той сви рамене и залюля краката си, които не докосваха пода. Грендел мушна глава под мишницата на Джейсън.

— Ще го приемеш ли?