Жива жар

— Познайте кой седи в съседното сепаре. Не, недей, мамо! — Той дръпна Бет Батърфийлд назад, когато тя понечи да стане, за да надникне над преградата. — Гледай да не те видят.

— Кой е там, момче? — попита Дик Батърфийлд и отпи глътка. — О, чудесно.

— Оня коцкар Астли с малката госпожичка от Дорсет.

— От Дорсет! Да не би да е Мейси? — каза Бет Батърфийлд. — И какво прави Мейси тук? Това не е място за нея. — Тя нададе ухо към съседното сепаре. Мейси говореше все по-високо с всяка глътка пунш, така че се чуваше ясно. Джон Астли говореше по-тихо и по-малко.

— Ние с мама ходим на цирк два пъти в седмицата — каза Мейси. — Така че сме виждали всичко, което правите, по няколко пъти. Обичам коня ви, господине. Седите така прекрасно на него.

Джон Астли просто измърмори. Никога не говореше за работа в кръчмите, нито пък имаше нужда от нейните комплименти. Но Мейси не беше достатъчно опитна да усети това. В интерес на истината той се отегчаваше от нея. Беше мернал тук няколко жени, с които щеше да си прекара по-добре, отколкото с Мейси. Тя явно беше девствена, а Джон знаеше от опит, че да прелъстяваш девственици звучи добре, но си е трудна работа. Изискваше се търпение, което той невинаги беше готов да прояви. Те често плачеха, а той предпочиташе жените да се радват, че са с него. Само мис Лора Девайн се беше държала поносимо и без преструвки. Смееше се, а не плачеше, когато я облада, и знаеше как една жена може да задоволи мъжа, без той да я учи. Джон дори се изненада, че е девствена. Но после тя показа и някои неприятни черти на девствениците, макар да му спести сълзите си — въобрази си, че има някакви права над него. След няколко срещи, изпълнени с удоволствие, той я отблъсна и отказа да повярва, че носи неговото дете, докато мис Хана Смит не му го внуши с шамар по-рано днес.

И все пак, каквото и да си мислеше Джон Астли за Мейси, вече бе заявил интерес към нея, като я настани в сепарето и я напиваше с ром пред погледите на посетителите. Жените тук разбираха добре какво е намислил и нямаха никакво намерение да станат вторият му избор.

Джон Астли реши да ускори нещата. Щом Мейси изпи пунша си, той отиде да й вземе друг и чаша вино за себе си. На връщане, с пълна чаша във всяка ръка, отстъпи да направи път на едно момче с белег на веждата. Момчето пристъпи в същата посока, а после повтори следващата стъпка на Джон Астли, като през цялото време се хилеше. След като препречваше пътя му още една минута, то се блъсна в рамото му и половината чаша вино се изля на земята.

— Коцкар — изсъска момчето и отмина.

Джон Астли нямаше представа кое е то, но познаваше такива като него: може би беше идвало на представленията и завиждаше на славата и таланта на Джон Астли. Понякога на улицата или по кръчмите го спираха мъже, които му се присмиваха. Стигаше се и до бой, когато ревността го разгаряше. Джон Астли се опитваше да избягва подобни стълкновения, защото беше под достойнството му да се кара и бие с простолюдието. Но се защитаваше умело и отблъскваше атаките, особено срещу красивото си лице. Независимо от няколкото падания и конски ритници беше успял да опази лицето си от белези и наранявания и нямаше никакво намерение да съсипе хубавата си външност в юмручна схватка с пиян младеж.