Жива жар

— Сега къде отиваш, в тъмното… съвсем сама?

Маги потупа с дланта си книгата.

— Мислех да настигна мъжа с копчетата в Пидълтаун и да му предложа да работя за него, докато събера пари за дилижанса до Лондон.

Джем сбърчи чело и попита:

— Колко струва?

— Една лира, но ако съм на капрата, а ако хвана някоя каруца, по-малко.

— Маги, ще трябва да направиш поне хиляда копчета да си платиш пътя! — засмя се той.

— Така ли? Мили боже! — Маги също прихна. Скоро и двамата се превиваха от смях.

Когато смехът им най-сетне утихна, Джем каза:

— И какво смяташе да правиш, качена на тази ограда. Да останеш тук цяла нощ?

Маги погали обвивката на книгата.

— Знаех, че ще дойдеш.

— Така ли!

— Щом съм от тая страна на оградата, а ти си от другата, какво има в средата?

Джем сложи ръка върху пречката.

— Ние двамата.

След малко Маги сложи ръка върху неговата и пръстите им се преплетоха. Останаха така известно време, като всеки топлеше другия.

Сега долината пред тях потъмняваше, реката и дърветата долу вече не се виждаха.

— Въпреки всичко не мога да остана тук, Джем — каза Маги тихо. — Не мога. — Пророни сълзи, но веднага ги избърса.

— Ще вървя с теб до Пидълтаун, ако искаш — каза Джем след малко.

— Как? Погледни колко е тъмно!

— Луната ще изгрее скоро, ще ни осветява пътя.

— Така ли? Откъде знаеш?

Джем се усмихна.

— Това са работи, които ние тук знаем. Нямаме хора, дето ходят по улиците и палят фенерите.