Жива жар
- Автор: Шевалье Трейси
- Год: 2007
- Язык: болгарский
- Год: Обсидиан
- Переводчик: Майя Пенчева
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Жива жар». Краткое содержание книги:
Преди Джон Астли да предложи "Ананасът", Мейси сякаш летеше на крилете на своето въображение, щастлива от безгрижния закачлив разговор. Споменаването на кръчмата обаче я накара да се замисли за неговите намерения. Щом я канеше да пият, значи си беше наумил нещо. Тя се поколеба и каза:
— Наблюдавах ви да яздите с мис Смит преди малко. Двамата заедно изглеждахте прекрасно.
Джон Астли не хареса посоката на разговора. Искаше да се върне към шегите със зеленчуците.
— Мис Смит язди много добре — отвърна той и се запита какво е видяла Мейси по време на репетицията. Чула ли беше какво изкрещя баща му на Лора Девайн?
От своя страна Мейси също мислеше за това, което беше видяла и чула, за парченцето от мозайката, което свързваше Джон Астли и мис Девайн. Скоро установи, че самото му присъствие, широките му рамене и тесният ханш под добре скроения син фрак, сивите очи и вечната усмивка, леката уверена походка и здравата ръка, дори силничката миризма на конска пот бяха за нея много по-важни от всичко, което беше сторил някому. С леко чувство за вина заради любезността на мис Девайн и предупреждението й Мейси пропъди от мислите си миналото му и се съсредоточи върху настоящия миг. Той може и да обръщаше внимание на много жени, но защо пък и тя да не получеше малко от това внимание? Искаше го. Мейси дори улесни Джон Астли. Когато стигнаха до комплекса "Херкулес" с квартирата на Келауей отдясно, тя каза:
— Колко бързо дойдохме! — Изрече думите с колкото се може по-тъжен глас.
Джон Астли веднага отвърна:
— Скъпа, нима не се радваш, че се връщаш вкъщи невредима! Очакват ли те?
— Не — отвърна Мейси. — Не още. Ще помагам на мама да сложи кисело зеле, но тя не се е разбързала.
— Какво, не те чака чистене на праз или цвекло?
Мейси се усмихна, но той вече я водеше през улицата и стомахът й се сви при мисълта, че скоро ще я остави до тяхната порта и може би никога повече няма да говори с него или да го докосне.
— За мен беше удоволствие да те изпратя, Мейси, толкова ми беше приятно, че не ми се разделя с теб — заяви Джон Астли, когато спряха пред къщата на мис Пелам. — Можем да пийнем заедно, преди да се прибереш.
— Много… много мило.
— Може би в кръчмата на края на улицата. Близо е, няма да ходим далеч в тази мъгла и има уютно кътче, което според мен ще харесаш.
— Добре… добре, господине — промълви Мейси. За миг усети, че й се завива свят от чувство за вина и страх. Но въпреки това хвана Джон Астли под ръка, обърна гръб на къщата, тънеща в мъгла, и тръгна в посоката, която теглеше и него, и нея.
5
Редицата къщи на комплекса "Херкулес" завършваше с кръчмата "Херкулес", точно при Уестминстърския мост, а на другия край беше "Ананасът". Тя беше по-голяма и по-посещавана от "Ананасът", със сепарета и ярко осветление. Джон Астли беше пил там няколко пъти, но обичаше да прави прелъстителките си набези в по-закътани и тъмни места. Ала в нея поне нямаше хора от цирка и когато влязоха, никой не ги погледна.
Джон Астли плати на една двойка да се преместят другаде и настани Мейси в ъглово сепаре с висока до раменете дървена преграда, която ги изолираше от двете съседни сепарета, но им позволяваше да виждат цялото помещение. После той отиде до бара и й взе пунш, а за себе си чаша вино.
— Да е сладък и с повече ром — даде той указания за пунша. Кръчмарят погледна към Мейси, но не каза нищо.
Щом седнаха с питиетата пред тях, Джон Астли не подхвана разговор, както направи на улицата. Всъщност изобщо нямаше желание да говори. Беше постигнал първата си цел — да настани Мейси в кръчма с питие пред нея. Чувстваше, че е направил достатъчно, а ромът и неговото физическо присъствие щяха да свършат останалото за постигане на втората му цел. Всъщност не обичаше много да говори с жените и чувстваше, че сега няма какво толкова да каже на Мейси. Тя беше хубаво момиче, а той просто търсеше утеха от по-досадните жени в живота си.
Отначало Мейси мълчеше и се наслаждаваше на новото усещане да седи с красавец в лондонска кръчма. Беше влизала, разбира се, в кръчмите край селото им, но те бяха тъмни, задимени и мизерни в сравнение с тази. Макар че "Херкулес" не беше нищо друго освен долнопробна квартална кръчма, дървените маси и столове бяха по-удобни и не така разнебитени, както онези в "Петте камбани", които кръчмарят купуваше на старо, вместо да плати за прекрасните изделия на Томас Келауей. Освен това кръчмата "Херкулес" беше по-топла, защото, независимо че беше по-голяма, огънят с въглища гореше по-добре и имаше повече посетители. Дори големите халби за бира не бяха така нащърбени, както в селските кръчми и чашите за вино и пунш бяха по-хубави от тези, които беше виждала в Дорсетшър.