Да убиеш присмехулник

— … Робърт Е. Ли Юел!

След гръмкия призив на секретаря от пейките стана един човек, дребен като петле, и заситни към свидетелската банка. Дори вратът му бе почервенял, след като бе чул името си. Когато се извърна, за да положи клетва, видяхме, че и лицето му е зачервено. Видяхме също така, че никак не прилича на генерала, чието име носеше27. Над челото му стърчеше кичур рядка, наскоро измита коса; имаше тънък, заострен и лъскав нос; брадичката му сякаш изобщо не съществуваше, а съставяше част от набръчканата шия.

— … и нека ми помага бог! — изграка той.

Във всеки град като Мейкомб има семейства като Юеловци. Никакви стопански приливи и отливи не променят тяхното положение — и при благоденствие, и при упадък хора като Юеловци живееха като гости на окръга. Никой училищен инспектор не успяваше да задържи децата им в училище; никой здравен инспектор не можеше да ги избави от вродените им недостатъци, паразитите и болестите, присъщи на мръсотията, сред която живееха.

Мейкомбските Юеловци живееха зад градското сметище в някогашна негърска барака. Дъсчените стени на бараката бяха подплатени с нагъната ламарина, а покривът — покрит с плоскости от тенекиени кутии, така че само общата й форма подсказваше нейния първоначален вид; квадратна, с четири мънички стаи, които извеждаха в дълъг и тесен коридор, бараката стоеше нестабилно върху четири неравни къса пясъчник. Прозорците й бяха просто отверстия в стените и през лятото ги покриваха с мръсни парчета марля, за да не влизат всички ония гадинки, които търсеха лакомства около сметището на Мейкомб.

Но гадинките не бяха в изгодно положение, защото Юеловци всеки ден претърсваха основно сметището и плодовете на техния труд (ония, които не биваха изяждани) правеха мястото край бараката да прилича на двор, в който си е играло обезумяло дете: вместо ограда около него стърчаха отчупени клони и дръжки от метли и разни други инструменти, по които, закрепени с бодлив тел, висяха ръждиви чукове, беззъби гребла, лопати, брадви и мотики. В мръсния, заграден от тази барикада двор се виждаха вдигнати на пънчета жалките останки на един стар форд, изхвърлен зъболекарски стол, стар счупен хладилник и други по-дребни предмети: стари обувки, строшени радиоапарати, рамки от картини, буркани от компот. Костеливи оранжеви кокошки се ровеха сред всичко това с надеждата да намерят нещо.

Единият ъгъл на двора обаче озадачаваше Мейкомб. До оградата, подредени в линия, стояха шест очукани емайлирани ведра с яркочервени мушката. За тях се полагаха толкова добри грижи, сякаш бяха на мисис Моди Аткинсън, ако мисис Моди би могла изобщо да търпи мушката в нейния двор. Хората разправяха, че били на Майела Юел.

Никой не знаеше с точност колко деца има в този дом. Някои казваха шест, други — девет; минеше ли човек оттам, по прозорците винаги се появяваха няколко немити лица. Но оттам почти никой не минаваше освен по Коледа, когато църковните настоятелства раздаваха кошници с подаръци и когато кметът на Мейкомб отправяше апел към гражданите да помогнат на боклукчията, като след празника сами отнесат на сметището целия коледен боклук.