Да убиеш присмехулник
- Автор: Ли Харпър
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветан Стоянов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Да убиеш присмехулник». Краткое содержание книги:
Творба с ранга на изключително постижение в литературата, който несъмнено ще ви накара да се насладите на естествената простота, с която е написан… Един роман със силно съвременно звучене.“ (Тайм)
Изтичах по стъпалата и се втурнах в къщи. Леля Александра си беше легнала и в стаята на Атикус не светеше. Поисках да погледна дали Джем не идва в съзнание, Атикус беше в стаята на Джем, седеше на кревата. Четеше книга.
— Джем не се ли е събудил?
— Спи спокойно. Няма да се събуди до сутринта.
— А ти цяла нощ ли ще седиш до него?
— Един-два часа само. Върви да лягаш, Скаут. Днешният ден не беше никак лек за теб.
— Нека и аз да поседя малко с тебе.
— Както искаш — каза Атикус. Почти минаваше полунощ и аз се удивих на кроткото му съгласие. Но той беше по-хитър от мене: щом седнах, и ми се доспа.
— Какво четеш — попитах аз.
Атикус погледна корицата.
— Една книга на Джем. „Сивият призрак“. Моята сънливост веднага изчезна.
— Защо си взел точно тази книга?
— Не зная, миличка. Тя ми попадна. Една от малкото книги, които не съм чел — отвърна той многозначително.
— Моля ти се, почети на глас, Атикус. Много е страшна.
— Не — каза той. — Достатъчно страхове ти минаха през главата. Това е прекалено…
— Атикус, аз не съм бъзла.
Той повдигна вежди и аз запротестирах:
— Поне не ме беше шубе, докато не почнах да разправям на мистър Тейт. Джем също — попитах го и той отвърна, че не го е било шубе. Освен това нищо не е наистина страшно. Страшни работи има само в книгите.
Атикус понечи да каже нещо, но затвори уста. Махна пръста си от средата на книгата и отвори на първа страница. Приближих се до него и облегнах глава на коленете му.
— Хм — започна той. — „Сивият призрак“ от Секатари Хоукинз… Първа глава…
Полагах всички усилия да не заспя, но дъждът падаше така тихо, в стаята беше толкова топло, гласът му — толкова дълбок и коляното му — толкова удобно, че заспах.
Стори ми се, че само след няколко секунди неговата обувка леко ме побутна в ребрата. Той ме изправи на крака и ме заведе в моята стая.
— Чух, всичко чух — измърморих аз — … Не съм заспивала изобщо, нали беше за някакъв кораб и за Фред с трите пръста, и за момчето Стонър…
Той разкопча презрамките на панталона ми, облегна ме до себе си и го смъкна. С едната ръка ме държеше, а с другата посегна за пижамата ми.
— Да, да, и всички мислеха, че момчето Стонър разхвърля помещението на техния клуб и разлива мастило върху всичко, и…
Той ме заведе до леглото и ме сложи да седна. Вдигна ми краката и ме зави.
— А те го гонеха и все не можеха да го хванат, защото не знаеха как изглежда, и когато, Атикус, най-после го видели, той всъщност не бил правил тези неща… Атикус, той бил много добро момче…
Ръцете му издърпаха завивката до брадичката ми и я подвиха под мен.
— Почти всички хора са добри, Скаут, когато най-после ги видиш.
Той изгаси светлината и влезе в стаята на Джем. Щеше да седи там цялата нощ и когато Джем се събудеше на сутринта, пак щеше да бъде там.