Да убиеш присмехулник
- Автор: Ли Харпър
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветан Стоянов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Да убиеш присмехулник». Краткое содержание книги:
Творба с ранга на изключително постижение в литературата, който несъмнено ще ви накара да се насладите на естествената простота, с която е написан… Един роман със силно съвременно звучене.“ (Тайм)
— … със свои думи, мистър Тейт — казваше мистър Джилмър.
— Е, значи — измърмори на колената си мистър Тейт и докосна своите очила, — значи мене ме повикаха.
— Бихте ли говорили по-високо и към съдебните заседатели, мистър Тейт? Благодаря ви. Кой ви повика?
— Бях повикан от Боб… от мистър Боб Юел, дето седи ей там, една вечер…
— Коя вечер?
— Нощта на двадесет и първи ноември — каза мистър Тейт. — Точно напуснах канцеларията си, за да се прибера у дома, когато Боб… мистър Юел влезе много разтревожен и каза бързо да отидем в неговата къща, защото някакъв негър бил изнасилил дъщеря му.
— И вие отидохте ли?
— Разбира се. Качих се на колата и отидох колкото мога по-бързо.
— И какво заварихте?
— Заварих я да лежи на пода в средата на предната стая, като влизаш отдясно. Беше пребита, но аз я вдигнах на крака и тя изми лицето си в една кофа в ъгъла и каза, че й е по-добре. Попитах я кой я е наредил така и тя каза, че бил Том Робинсън…
Съдията Тейлър, който бе съсредоточил своето внимание върху ноктите на ръцете си, погледна към Атикус, очаквайки възражение, но Атикус мълчеше.
— … попитах я дали той я е бил и тя отговори утвърдително. Попитах я дали се е възползувал от тялото й, и тя отговори, че се бил възползувал. После отидох в къщата на Робинсън и го доведох. Тя го позна, че бил той и го прибрах в затвора. Това беше всичко.
— Благодаря ви — каза мистър Джилмър.
— Имате ли въпроси, Атикус? — попита съдията Тейлър.
— Да — отвърна баща ми. Той седеше зад масата си; столът му беше малко встрани, беше кръстосал крака, а едната му ръка почиваше върху облегалката на стола.
— Повикахте ли лекар, шериф? Някой повика ли изобщо лекар — попита Атикус.
— Не, сър — отвърна мистър Тейт.
— Значи не повикахте лекар?
— Не, сър — повтори мистър Тейт.
— А защо? — в гласа на Атикус се почувствува рязкост.
— Ще ви кажа защо. Не беше необходимо, мистър Финч. Беше доста пребита. Явно се беше случило нещо.
— Но не повикахте лекар, нали? Докато бяхте там, отиде ли някой, да повика лекар или да я отведе при лекар?
— Не, сър…
Съдията Тейлър се намеси.
— Вече три пъти ви отговори на въпроса, Атикус. Не е викал лекар.
— Исках да бъда сигурен, господин съдия — каза Атикус и съдията се усмихна.
Ръката на Джем спокойно лежеше върху перилото на балкона и изведнъж се хвана за него. Той шумно пое дъх. Погледнах надолу, не видях нищо необичайно и си помислих, че Джем разиграва театър. Дил и преподобният Сайкс до него наблюдаваха най-спокойно.
— Какво има? — попитах аз, но той сърдито ми изшътка вместо отговор.
— Шериф, вие казвате, че била пребита — продължаваше Атикус, — Как именно?
— Моля?
— Просто опишете раните й, Хек.
— Беше бита по главата. По ръцете й започнаха да се явяват синини, беше минал половин час.
— Откъде знаете?
Мистър Тейт се усмихна.
— Виноват, така ми казаха. Във всеки случай беше доста насинена. Когато отидох, едното й око имаше тъмен кръг.
— Кое око?
Мистър Тейт премита и прекара ръце през косата си.
— Чакайте да си спомня — каза той тихо и погледна Атикус, сякаш въпросът му се видя детински.
— Не можете ли да си спомните — попита Атикус.
Мистър Тейт показа някакво невидимо същество на пет инча пред себе си и каза!
— Лявото око.
— Почакайте, шериф — поиска пояснение Атикус. — Лявото й око, ако е срещу вас, или лявото й око, ако е наред с вас?
— О, всъщност така ще бъде дясното й око — каза мистър Тейт. — Дясното око беше, мистър Финч. Сега си спомням, тази страна на лицето й бе насинена.
Мистър Тейт отново премигна, като че ненадейно беше разбрал нещо. После извърна глава и погледна Том Робинсън. Сякаш усетил това, Том Робинсън вдигна глава.
Атикус също беше разбрал нещо и се изправи на крака.
— Шериф, повторете, моля ви, това, което казахте.
— Казах, че беше дясното й око.
— Не…
Атикус отиде до бюрото на секретаря и се наведе над бясно пишещата му ръка. Ръката спря, прелисти стенографския бележник и секретарят каза:
— Мистър Финч, сега си спомням, че тя беше насинена от тази страна на лицето.
Атикус погледна мистър Тейт.
— Повторете, коя страна, Хек?
— Дясната страна, мистър Финч, но по нея имаше и други синини. — Искате ли да чуете и за тях?
Атикус изглежда се готвеше да му зададе друг въпрос, но помисли и каза:
— Да, какви бяха другите й рани?
Когато мистър Тейт отговори, Атикус се извърна и погледна Том Робинсън, сякаш искаше да му каже, че това е нещо ново и неочаквано.
— … ръцете й бяха насинени и тя ми показа шията си. По нея личаха явни следи от пръсти…