Томек на военната пътека
- Автор: Шклярский Альфред
- Серия: Przygody Tomka Wilmowskiego #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Сабина Радева
- Жанр: Детские и приключения
Электронная книга - «Томек на военната пътека». Краткое содержание книги:
В мрачно мълчание, примирен, Томек си сложи колана с револверите, провери дали оръжието може да се изважда леко от кобура и накрая старателно напълни своята пушка.
Така въоръжен и приготвен за най-лошото, той излезе от палатката. Смеси се с тълпата индианци. Червенокожите криеха любопитството си от неговия вид, но той не срещна ни най-малко неприязнено отношение от тяхна страна.
Преди обед жителите на недостъпния каньон излязоха на площада за съвещания. Скоро там се яви и великият вожд — Черната светкавица, обкръжен от малките вождове. Огледа се наоколо и като съзря Томек сред тълпата, изпрати един от малките вождове да го повика. Когато Томек отиде при него, той му каза:
— Нека моят бял брат Малкия вожд остане при мене. Оттук най-добре се вижда всичко. Ей сега ще започнат изтезанията на пленника.
Томек не отговори нищо. Той застана от лявата страна на вожда. Когато бойците изведоха от палатката боцман Новицки, на площада се чу женски плач и вик на деца. Индианките заедно с децата си хвърляха чакъл върху боцмана, искаха да го бият с пръчки, но бойците бяха го заобиколили плътно и така го доведоха до стълба на мъченията.
Морякът, облечен само с панталони и риза, вървеше със сигурна крачка и не обръщаше внимание на заплахите и подигравките. Той гледаше равнодушно и бойците, които го привързваха до стълба.
Според стария обичай първи трябваше да си отмъстят вдовицата и децата й. С крясъци те се нахвърлиха върху боцмана: шибаха го с пръчки, замерваха го с камъни, но това продължи само миг. Черната светкавица направи знак и индианците отстраниха жените и децата от центъра на плаца. След това въоръжени бойци под ритъма на тъпани започнаха военен танец. Като скачаха около пленника, те стреляха срещу него с лъковете си, хвърляха томахавки и ножове, но не му причиняваха нищо лошо. Перестите стрели, томахавките и ножовете се забиваха в стълба съвсем близо до него, но досега не бяха го одраскали дори, защото това бяха само опити да се изпита безстрашието на осъдения.
Гордото държане на боцмана, както и безразличието, с което приемаше всички изтезания, караха индианците след всяко хвърляне да ахват от уважение. Тия безстрашни бойци повече от всичко ценяха мъжеството и смелостта. Томахавките се забиваха все по-близо до пленника, а той спокойно чакаше смъртта.
Изтезанията бяха вече към края си. Черната светкавица даде знак и бойците пренесоха купчините съчки по-близо до стълба. Един от малките вождове изтича с горящ факел и запали сухите съчки. По обичая Пламтящия лъч, който беше хванал боцмана, имаше право да му нанесе смъртоносния удар. Това трябваше да стане, когато огънят обгори тялото на пленника.
Пламтящия лъч старателно избираше переста стрела, с остър метален връх. Той опитваше силата на тетивата, за да може само с един изстрел да улучи смъртно пленника. В противен случай биха го осмели презрително. Стрелата трябваше да се забие в сърцето. Минутите минаваха в очакване. Накрая Пламтящия лъч сложи стрелата си на тетивата и готов за стрелба, се обърна към Черната светкавица, за да му даде заповед с кимване на глава.
Димът от горящия огън докосваше лицето на боцмана. Безстрашният моряк от варшавския квартал Повисле разбра, че последните му минути настават. С тиха въздишка той погледна небето, мисълта му се пренесе при неговите стари родители във Варшава, спомни си за приятелите, стана му много мъчно за нещастната Сали и за да прогони тъжните си мисли, запя с гръмък глас:
Удивлението на бойците стана всеобщо — белият пееше през време на изтезанията, пред лицето на смъртта. Такова геройство са проявявали в миналото само отделни славни индианци. Дори Пламтящия лъч отпусна опънатия лък.
Внезапно етана нещо съвсем, непредвидено. Приетият в племето бял брат Нах’тах ни уез’зи бързо хвърли своята пушка в краката на заобиколения от старейшините вожд Черната светкавица и преди вождът да успее да го спре, той изтича до стълба на изтезанията. Прескочи горящия огън и с тялото си закри боцмана.
— Не мога да се бия с моите червени братя, защото съм пушил с тях лулата на мира и дружбата, но имам право да загина от вашите ръце. Казах, че ще загина заедно с моя приятел и ето, удържам думата си — извика Томек. — Хайде, Пламтящ лъч! Прицели се добре!
Думите му не бяха още заглъхнали, когато слаба моминска фигура се отдели от кръга на онемелите от учудване индианци, изтича бързо към стълба, свали от врата си кърпа и я закачи на главата на боцмана.