Тежестта на скафандъра
- Автор: Дилов Любен
- Год: 1983
- Язык: болгарский
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Тежестта на скафандъра». Краткое содержание книги:
— Готови за излаз! — обяви Вейо в шлема ми. — Ако откаже, Рони да го изнесе.
Спуснах светофилтъра пред лицето си и партньорът ми изчезна в настъпилия мрак. Но аз вече не се боях от него. Цялото ми чувствуващо и предчувствуващо съзнание бе погълнато от несправедливостта, която щяхме да извършим. Камерата се отвори и светлината на неговото слънце отново се стовари като възмездие върху ми. Почаках да свикнат очите ми, поемайки въздуха така, че Вейо си изля гнева на мен:
— Стига си въздишал като вдовица! Хайде! Рони да върви след него!
Посочих ослепителния отвор на камерата, който самият приличаше на двуметровото слънце. И през херметичната ръкавица жестът на ръката ми изглеждаше тъжен. Беглецът повдигна леко хобота си. (Странно, нито веднъж вече не бях го оприличил на мравояд!) и бавно изправен, застъпва по наклонения алуминиев трап. Сивочерната му „кожа“ лъсна като полирана под убийствената светлина, но титаничната сила, която бях наблюдавал в това, сякаш направено от оловна гума тяло, бе изчезнала. Едва когато извървя десетина крачки по нажежената от слънцето каменна пустиня пред космолета, то изведнъж някак си се изпъна и в движенията му се появи нещо, което можеше да бъде наречено решителност. Навярно бе прав Вейо, упреквайки ме, че много фантазирам. Съчувствието ми вече бе си съчинило това същество, придавайки му образа на мъченик, тръгнал гордо към своята смърт.
Погледнах към „крушата“ и това ме накара да се измъкна от плена на чувствата си. По права линия, към срутените пирамидки, се движеше второ такова същество. Абсолютната видимост ми позволи да го обхвана мигновено. Не забелязах никаква разлика между него и неговия бунтуващ се събрат. И все пак този тук бе се изправил като че ли в мига, когато също бе го видял. Дали не бе се почувствувал сега в безопасност? Или наистина у него съществува онова, което ние назоваваме гордост?
Извървяхме петстотинте метра до пирамидките, без да бързаме, в онова мълчание, царуващо само там, където няма атмосфера. Малките камъчета отхвръкваха изпод тежките ходила на скафандъра ми с мистична безшумност, други се стриваха под тях на червеникава пепел, а под краката на съществото пред мене всичко оставаше непроменено. Пластичността на тая сивочерна маса като че ли поглъщаше грапавините на терена. Ако е скафандър, помислих си, може да му се завиди за него — приляга му като собствена кожа, но кожа, способна да изтърпи всички жестокости на бездушния Космос!
Докато констатирвах това, нашият доброволен пленник, без да се обръща към мен, премина ничието пространство до другата пирамидка и все така спокойно застана редом със своя събрат. Не забелязах нищо, което да издаваше враждебност или установяване на каквато и да било връзка помежду им. Толкова си приличаха, че ако си разменяха местата в миг, когато не ги гледам, нямаше да позная вече кой е бившият беглец. Изправих се и аз до своя „партньор“ и въпреки скафандъра като че ли се смалих край него. Рони изглеждаше толкова внушителен с едрия си ръст и шестте си могъщи ръце, че навярно вдъхваше страхотен респект на двамата отвъд демаркационната пирамида.
— Започваме — обяви компютърът в ушите ми. — Да говори този, който потърси нашата помощ!
Беше Вейо, но компютърът предаваше думите му със своя равен и бездушен глас, в който нямаше нито вълнение, нито надежда, нито каквото и да било човешко чувство — беше отвратително идеалният глас на отвратително идеалния съдник.
Големият разум и ние
Дължа отново да припомня на онези свои читатели, които като мен са склонни да робуват на чувствата и въображението си, че както тук, така и навсякъде аз превеждам всичко на нашия човешки език. Ограничените възможности на лингвистичния компютър с неговия опростен машинен словоред, с неумението му да изрази нещо описателно, с пропуските там, където в програмата му липсват нужните думи, са досадно известни. Така онзи странен диспут, на който станахме с Вейо свидетели, всъщност представляваше едно често и мъчително връщане за разяснения и уточнявания на новите понятия и мисли — черна работа, поглъщаща всичките ни сили и цялото ни внимание, която аз съзнателно изпускам от своя разказ. Разбира се, всичко това е регистрирано с фотографска документалност в научните протоколи на експедицията, а тука… тука то само е пречистено, допълнено и дооформено от моето човешко съучастие в него.