Тежестта на скафандъра

— Сложихме си таралеж в скафандрите, момче — рече той.

Моят приятел е в състояние дори и по този начин да открие едно съдбоносно съвещание.

— Какъв таралеж? — запитах го в недоумение.

С най-сериозно лице, като същински професионален възпитател на деца, той ми разясни някаква древна поговорка, според която израз на най-висша неприятност било да си сложиш таралеж в гащите. Не успя да ме развесели. Въображението ми се занимаваше със значително по-опасни неща и не видях нещо особено в представата си за онова странно бодливо животинче, което познаваме само от учебния екран. По-скоро ме наскърби и без малко да ме тласне отново към всемирната ми болка от времето на тренажерната — значи наистина да срещнеш своя брат в Космоса е като да си сложиш таралеж в скафандъра?

Но древността на поговорката ми припомни възрастта на моя приятел. Старо момче беше щурманът, спокойно можеше да ми бъде баща и аз седях и се надявах той да ме хване за ръчица, да ме изведе най-после от тая безизходна история. Или поне да каже нещо разумно. Вместо това той пак въздъхна:

— Има още една хубава стара поговорка, мойто момче. „Да си сложиш главата в торбата“.

— Аха! — рекох аз, недочакал обяснението й. — Интересна е. Но засега ми се ще да си извадя главата от шлема, а не да я слагам в някаква торба.

Тоя скафандър ужасно притесняваше тялото ми. Допреди малко изобщо не бях го чувствувал на себе си, но в мига, когато осъзнах, че с месеци ще бъда принуден да живея в него, той действително като че ли се напълни с таралежи.

С втората поговорка Вейо искаше да каже, че единственият изход е да продължим да бъдем нападателни, тъй като все едно сме обречени. Нямах нищо против, но принципът се видоизменя в конкретното действие. Освен това такава изходна позиция озлобява, а на мене още не ми се искаше да се озлобявам. Опитът да бъдем измамени и демостративното желание на беглеца да остане вързан потвърждаваха миролюбивостта на постъпката му, ако това, разбира се, не бе сложно разигран тактически ход, целящ да ни вкара в капана. Но то ми изглеждаше все още малко вероятно. Когато Вейо ме запита за мнението ми, аз си признах какви мисли са ме вълнували в тренажерната. Физиономията му така се удължи, че се побоях да не спука шлема на скафандъра. И никак не се шегуваше, възкликвайки: