Тежестта на скафандъра
- Автор: Дилов Любен
- Год: 1983
- Язык: болгарский
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Тежестта на скафандъра». Краткое содержание книги:
Вейо се засмя:
— Това е идея! Я избягай и ти, та да се възстанови равновесието! Иначе не знам как ще се измъкнем от тая каша.
Аз още по-малко виждах изход от „тая каша“, но това, че Вейо можа да се засмее, както си се смееше обикновено, ме ободри. И наистина не биваше заради някакъв беглец, каквито и да са мотивите му, да обявяваме война на цяла цивилизация. Най-лесното, а може би и най-справедливото бе да го върнем незабавно. Но справедливо спрямо кого? Спрямо цялата ли цивилизация? А ако тази единица е представителка на по-добрата част от нея, която именно търси разбирателство с нас? Случайно ли се интересуваше той толкова от нашия принцип на взаимопомощ, случайно ли бе прекъснат разговора ни тъкмо на това място? И после… древната дилема за правото да бъде пожертвувана единицата против нейната воля в интерес на общността — нима ще бъде даден някога окончателният отговор на този въпрос?… И аз се обявих против връщането на нашия доброволен пленник.
Вейо пък не се вълнуваше много-много от нравствената страна на случая — той търсеше само максималната за нас изгода. Удаваше ни се възможност да научим много повече, да научим всичко за тази планета и войнственият щурман не искаше да я изпусне. Но когато часът изтече, още не бяхме стигнали до определено решение. Вейо се обърна отново към преводаческия компютър само с надеждата чрез блъф да получим в продължението на спора достоверен отговор на въпросите, които бяхме си задавали в този мъчителен час.
— Контакт! Земята търси контакт! Войната между цивилизациите ни ще бъде гибелна за вас. От вас зависи да бъде предотвратена. Ще ви върнем представителя, след като узнаем неговите мотиви. Потвърждаваме задължението си да не се намесваме във вашия живот.
Компютърът отвърна спонтанно, че единствената възможност да се предотврати войната била незабавно и безусловно да върнем пленника. Не случайно не сме можели да разговаряме с него. Той не бил представител на тяхната цивилизация, не бил мислещо същество. Пратили го на срещата само за да сравнят физическите му данни с нашите. Направили го още, понеже предполагали, че ние не ще рискуваме да изведем един пълноценен член на нашата експедиция.
Зад техния блъф имаше повече убедителност — нали и ние се позамислихме дали да не изпратим психоробот на срещата? Но нима и най-висшият робот е в състояние да се противопостави на господаря си? Той можеше да се повреди, да откаже да приема заповедите, да действува самостоятелно при повредена програма, сума бели да направи, но никога не би извършил нещо, което да съдържа каквато и да е целенасочено морална стойност. Машината си е машина дори тогава, когато „полудява“. Освен ако тая тяхна жива машина е по-висша от нашите и едновременно с това — по-неразумно конструирана. Но пак се появяваше противоречието с този внезапен и отвън прекъснат интерес към нашия принцип на взаимопомощта? Не, никоя машина нямаше да се уповава на него! Моят хоботест събрат сигурно бе решил просто, че ние все ще намерим начин да го разберем или пък щеше да ни посочи този начин, когато се намери в безопасност. Или пък искаше да ни принуди да се откажем от споразумението за ненамеса?
Вейо им показваше неумолимост:
— Тогава да повторим срещата с истински ваш представител!
Отговориха:
— След като върнете пленника.
Ние:
— Ще го върнем после. Гаранция, че срещата ще се състои.
— Не!…
Вейо държеше пръста си на спусъка за лазерите. Скафандърът искаше да ме смачка, да ме удави в миризливата пот, която не смогваше да поеме и регенерира. Да можех да го хвърля, да можех всичко да захвърля! Колко са били прави ония земни философи, като са съветвали човечеството да отбягва всякакви срещи с други цивилизации! Колко наивни са били мечтите-представи на това добро човечество, поискало да обхване в братска прегръдка целия Космос. Колко неподготвен за тази експедиция се оказах и аз самият, не можейки да преодолея сантименталността на своята младост!
Станах и усилих притока на студен въздух в кабината. Станиолените ветрила на кондиционната решетка се разтрепераха. Но по-безсмислена от тая постъпка едва ли можех да извърша сега — все едно този хлад нямаше да проникне в херметизираните ни скафандри. Вейо дори не забеляза това, чакаше с пръст на спусъка. „Крушата“ мълчеше.
— Готови сме да ви пратим един подобен низш представител като заложник — каза той, недочакал реакцията им.
Бурно възнегодувах — разбира се, нямаше да прати своя психоробот, а Рони!
— Мълчи, че ще изпратя теб! — озъби ми се той.
— Готов съм да отида! — викнах му в пристъп на жертвоготовност. — Ще бъде справедливо. Ние трябва да бъдем справедливи в случая, за да…