Тежестта на скафандъра
- Автор: Дилов Любен
- Год: 1983
- Язык: болгарский
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Тежестта на скафандъра». Краткое содержание книги:
— Я млъкни, не разговарям сега с теб!
Оттатък, изглежда, обмисляха предложението му, за което и аз не знаех дали е сериозно, или Вейо продължаваше да блъфира.
И го обмисляха кошмарно дълго. Преводаческият компютър леко попукваше, сякаш от същото напрежение в очакване на отговора, та когато в ушите ни се разнесоха първите звуци, ние не веднага познахме гласа на координатора, долетял по директния радиотелефон.
— Внимание! — обяви той. — Внимание! Действувайте само по нашите указания!
Ха, здрасти! Лесно се дават съвети от четвърт милион километра разстояние! Щях и да изрека възмущението си, загдето едва сега се обаждаха, но координаторът настояваше да потвърдим чистотата на приемането, за да не се допуснели грешки. Вейо му отговаряше педантично и с една готовност да снеме отговорността от себе си, каквато не познавах у него. В първия момент всичко ми се стори нелепо, но после го свързах с мисията на нашия звездолет в Галактиката и разбрах, че всъщност ние и нямаме друг изход. Корабът бе водил свои си преговори със станцията да продължим срещата в нов вариант. Край пирамидките трябваше да излязат сега целите екипажи. Ние щяхме да изслушаме и двамата техни представители, задължавайки се да не вземем никакво становище, да не предприемаме каквото и да било като следствие от това, което ще чуем. После да последва размяна на научната информация и… раздялата — сто и петдесет годишната раздяла!
— Да излязат докторът и Рони! — настояваше координаторът. (Аха, все пак щяхме да си послужим с малко хитрост! Напразно бях изругал първия път.) А това, че станцията явно не можеше да улавя и дешифрира другите ни предавания, направо беше късмет. — На беглеца ще бъде съобщено новото условие. Ако не го приеме, изведете го насила! Така нареченото право на политическо убежище не фигурира в кодекса, понеже противоречи на принципа за ненамеса. Това обаче не сме им съобщили, ние се позовахме на правото на убежище, за да постигнем споразумението. Доколкото разбрахме от разговора, на станцията се намират два вида същества — по-низши и по-висши. Естествено е ние да търсим разбирателството с по-висшите. Но тъй като няма как да разберем кои са висши и кои низши и какви са взаимоотношенията им, поискахме да чуем двете страни. Това беше нашето условие, но те решително отказаха да изпратят на срещата представител на висшите. Вторият им представител щял да изложи тяхното становище, макар да не принадлежи към висшите. По този начин сме щели да се убедим, че не съществуват противоречия между висшите и низшите, че това било частен случай. Принудени бяхме да се съгласим. Повтарям: Само Земята може да преразгледа въпроса за правото ни на пряко вмешателство в делата на друга цивилизация. Абсолютно ви се забраняват каквито и да било своеволни действия, несвързани с обстоятелствата на самозащита.
Кой знае защо, вместо да ми донесат облекчение, тия думи ме направиха тъжен. Така тъжен, че усетих мускулите си да отмаляват в металическите гривни на бионичния скелет.
— Хайде, върви! — рече ми Вейо и също ми се стори тъжен.
За него — човека на енергичното действие — самоосъществявал се щастливо в тези минути на смъртна опасност, живял в тия минути със самочувствието на човек, от когото зависи съдбата на две цивилизации, бе още по-естествено да страда от бързия компромис. Махнах му вяло с ръка за довиждане — всичко беше толкова ясно, че нямаше какво повече да си кажем. Постоях задължителните двайсет секунди в дезинфекционния коридор, после влязох в шлюзовата камера. Моят тъмен партньор полулежеше в друга поза, не в тая, в която бях го оставил. Дали бяха му съобщили вече решението, как ли го е приел? На мен то бе донесло тъга, а за него навярно означаваше смърт. Ония, по-висшите, едва ли ще оставят постъпката му безнаказана.
— Рони — запитах вяло, — какво е положението?
— Нормално — отвърна ми психороботът с неговото желязно равнодушие. — Шлюзовата камера стерилна.
По тялото на моя партньор също не бяха зарегистрирани микроорганизми, но това още нищо не означаваше.
— Развържи този човек — заповядах на Рони.
Така казах, защото за Рони той трябваше да бъде човек, макар някои да не го признават за висше същество. Едно остро състрадание се забиваше в гърдите ми и аз не се мъчех да го притъпя с довода, че то може би е несправедливо към другата пък, също така неизвестна ни страна в конфликта. Беше инстинктивното съчувствие на младото ми сърце към бунта. Искаше ми се да му кажа, че съм изцяло на неговата страна, но ми е забранено да му помагам. Защото някакви много големи и много мъдри мозъци са решили, че ние нямаме право да осъществяваме в Космоса повелите на нашите сърца, а само логическите конструкции на умовете и на мислещите си машини. Искаше ми се много неща да му кажа, но той нямаше да ме чуе и аз нямаше да го чуя. За да се чуем, трябваше да се поставим отново в ръцете на онези, които командуваха и него, и мене пак посредством някакви бездушни машини. Прости ми, приятелю, искаше ми се да му кажа.