Морт

Те чуха шума от копита отвън, Албърт отвори вратата и влезе, като търкаше ръце.

— Така, момче, няма време за…

Морт размаха сабята на една ръка разстояние. Тя разсече въздуха с шум като цепеща се коприна и се заби в рамката на вратата до ухото на Албърт.

— НА КОЛЕНЕ, АЛБЕРТО МАЛИК.

Долната устна на Албърт увисна. Очите му се извъртяха настрани към трептящото острие на няколко сантиметра от главата му, след което се свиха до плътни малки линии.

— Ти определено няма да посмееш, момче — каза той.

— МОРТ. — Сричката излетя бърза като камшичен удар и два пъти по-яростна.

— Имахме споразумение — каза Албърт, но в гласа му се прокрадна и едва доловима нотка на съмнение, като бръмчене на комар. — Бяхме се разбрали.

— Не е с мен.

— Имахме споразумение! Къде щяхме да стигнем, ако не спазвахме споразуменията си?

— Не знам аз къде съм щял да стигна — меко каза Морт. — НО ЗНАМ ТИ КЪДЕ ЩЕ СТИГНЕШ.

— Това не е справедливо! — Сега това беше хленч.

— СПРАВЕДЛИВОСТ НЕ СЪЩЕСТВУВА. СЪЩЕСТВУВАМ САМО АЗ.

— Престани — каза Изабел. — Морт, държиш се глупаво. Не можеш да убиеш никого тук. Както и да е, ти не искаш наистина да убиеш Албърт.

— Тук не. Но бих могъл да го изпратя обратно в света.

Албърт пребледня.

— Няма да го направиш!

— Не? Мога да те върна и да те оставя там. Не бих казал, че ти остава много време, нали така? ТАКА ЛИ Е?

— Не говори така — каза Албърт, като все не успяваше да срещне погледа му. — Когато говориш така, приличаш на господаря.

— Бих могъл да съм много по-лош от господаря — равнодушно каза Морт. — Изабел, би ли отишла да донесеш книгата на Албърт?

— Морт, наистина мисля, че ти…

— ТРЯБВА ЛИ ДА ТЕ МОЛЯ ОТНОВО?

Тя побягна от стаята, пребледняла.

Албърт присви поглед срещу Морт по дължината на сабята и се усмихна с изкривена, лишена от всякакъв хумор усмивка.

— Няма да можеш да го контролираш вечно — каза той.

— Аз и не искам. Просто искам да го контролирам достатъчно дълго.

— Сега схващаш бързо, а? Колкото по-дълго го няма господарят, толкова повече ще заприличаш на него. Само че с теб ще бъде по-зле, защото ти ще помниш всичко за това какво е да си човек и…

— Ами ти? — озъби се Морт. — А ти какво можеш да си спомниш от това да си човек? Ако се върнеш обратно там, колко живот ти остава?

— Деветдесет и един дни, три часа и пет минути — незабавно отвърна Албърт. — Аз знаех, че той е по следите ми, разбираш ли? Но тук съм в безопасност, а и той не е чак толкова лош господар. Понякога не знам какво би правил той без мен.

— Да, никой не умира в собственото царство на Смърт. И ти си доволен от това? — попита Морт.

— Аз съм на повече от две хиляди години, наистина съм. Живял съм по-дълго от който и да било на този свят.

Морт поклати глава.

— Не си — каза той. — Просто повече си разтеглил нещата. Тук никой не живее наистина. Времето на това място е просто имитация. То не е истинско. Нищо не се променя. Бих предпочел да умра и да видя какво ще се случи след това, отколкото да прекарам вечността тук.