Кръвта на елфите
- Автор: Сапковский Анджей
- Серия: Вещерът #3
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: ИнфоДАР
- ISBN: 978-954-761-404-8
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Кръвта на елфите». Краткое содержание книги:
По алеите на парка се разхождаха студенти, четящи книги, свитъци и пергаменти. Други, насядали по пейките, на поляните и сред лехите, си повтаряха преподадените им лекции, дискутираха или дискретно играеха на „четно и нечетно“, на „козел“, на „куп“ или на други интелектуални игри. Наперено и с достойнство се разхождаха професори, увлечени в разговори и диспути. Мотаеха се млади бакалаври, вперили погледи в дупетата на студентките. Лютичето с удоволствие отбеляза, че от неговите времена досега нищо не се беше променило.
Откъм Делтата полъхна вятър, разнесе се лек аромат на море и малко по-силна воня на сероводород откъм внушителната сграда на Катедрата по алхимия, издигаща се над канала. В храсталака на долепения до студентските общежития парк подрънкваха сиво-жълти камбанки, а на тополата седеше орангутан, навярно избягал от зоологическата градина към Катедрата по естествена история.
Без да губи време, поетът се насочи към лабиринта от алеи и живи плетове. Познаваше територията на университета като собствените си джобове и нищо чудно — беше учил тук четири години, а после бе преподавал една година в Катедрата по трубадурство и поезия. Бяха му предложили преподавателското място, когато взе заключителните си изпити с отличен успех и изуми професорите си, пред които по време на следването си бе спечелил репутацията на лентяй, гуляйджия и идиот. По-късно, след няколкогодишни скитания из страната с лютнята, славата му на менестрел се разнесе надалеч. Академията се зае усилено да го кани на посещения и да изнася лекции като гостуващ преподавател. Лютичето рядко ги караше да му се молят, защото увлечението му по скитничеството постоянно се бореше в него със стремежа му към удобства, разкош и постоянни доходи. И, разбира се, със симпатията му към градчето Оксенфурт.
Той се огледа. Двамата типове, които не се бяха сдобили нито с окарини, нито с пищялки, нито с гусли, го следваха на известно разстояние, наблюдавайки внимателно върховете на дърветата и фасадите на къщите.
Подсвирквайки си безгрижно, поетът свърна от главната алея и се насочи към сградата, в която се помещаваше Катедрата по медицина и билколечение. Алеята, водеща към Катедрата, беше пълна със студентки с традиционните светлозелени дрехи. Лютичето се вглеждаше внимателно, търсейки познати лица.
— Шани!
Младичката медичка с тъмночервена, подстригана малко под ушите коса вдигна глава от атласа по анатомия, стана от пейката.
— Лютиче! — усмихна се тя, присвивайки веселите си кафяви очи. — От колко години не съм те виждала! Ела, ще те представя на приятелките си. Те обожават стиховете ти…
— После — прошепна бардът. — Погледни крадешком, Шани. Виждаш ли тези двамата?
— Шпиони. — Медичката смръщи чипото си носле и изсумтя и Лютичето не за първи път се възхити от това колко лесно студентите разпознават разузнавачите, шпионите и осведомителите. Отвращението, изпитвано от академичната общност към тайните служби, беше пословично, макар и да нямаше рационално обяснение. Територията на университета беше екстериториална и свещена, а студентите и преподавателите се ползваха с неприкосновеност. Службите, макар и да следяха академичната общност, не се осмеляваха да й досаждат.
— Вървят след мен от пазарния площад — каза Лютичето, правейки се, че прегръща медичката и я ухажва. — Можеш ли да направиш нещо за мен?
— Зависи какво. — Девойката отдръпна стройната си шия като уплашена сърна. — Ако пак си се забъркал в някоя глупава история…
— Не, не — бързо я успокои той. — Искам само да предам едно съобщение, а не мога заради тези боклуци, които са се залепили за мен…
— Да извикам ли момчетата? Само един вик е достатъчен — шпионите веднага ще те оставят на мира.
— Я се успокой. Искаш ли да избухнат безредици? Скандалът с търговския квартал за нехора още не е утихнал, а ти вече искаш нови? Освен това мразя насилието. Аз ще се справя с шпионите. А ти, ако можеш…
Той приближи устни до косите на девойката и известно време шепна нещо. Очите на Шани се ококориха.
— Вещер? Истински вещер?
— Тихо, в името на боговете. Ще го направиш ли?
— Естествено — усмихна се охотно медичката. — Макар и само защото съм любопитна да видя отблизо знаменития…
— Тихо, помолих те. Само помни — никому нито дума.