Кръвта на елфите
- Автор: Сапковский Анджей
- Серия: Вещерът #3
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: ИнфоДАР
- ISBN: 978-954-761-404-8
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Кръвта на елфите». Краткое содержание книги:
Двамата изплуваха, само за миг. Темерийската ладия вече се беше поотдалечила от кораба, вкопчилите се в схватка Гералт и Плешивия бяха по средата между тях. Плешивия хвана Гералт за гърлото, вещерът заби палеца си в окото на противника си. Стражът изрева, пусна го и се отдалечи с плуване. Гералт не можеше да плува — нещо го държеше за крака и го теглеше надолу. До него изплува като коркова тапа половината от някакво тяло. Гералт вече знаеше какво го е хванало, не се нуждаеше от информацията на Линус Пит, който крещеше от палубата на кораба:
— Това е членестоного! Раздел Amphipoda. Клас Едрочелюстови!
Гералт заудря яростно с ръце по водата, опитвайки се да измъкне краката си от щипала на жагницата, дърпащи го към ритмично щракащите челюсти. Магистърът отново се оказа прав. Челюстите не бяха малки.
— Хващай въжето! — крещеше Олсен. — Хващай въжето!
Над ухото на Гералт изсвистя харпун, който с трясък се заби в покритата с водорасли хитинова обвивка на изплувалата на повърхността жагница. Гералт улови ръкохватката, натисна, силно се отблъсна, сви свободния си крак и със замах изрита жагницата. Изтръгна се от шипестите й лапи, като остави там обувката си, голяма част от панталона си и немалко кожа. Във въздуха продължаваха да свистят харпуни, предимно далеч от целта. Жагницата прибра лапи, махна с опашка и грациозно се гмурна в зелената бездна.
Гералт хвана едно въже, което падна право върху лицето му. Закачи куката за колана си, одирайки се болезнено по хълбока. Почувства дърпане и се понесе нагоре. Подхванаха го множество ръце, прехвърлиха го през парапета и той рухна върху дъските на палубата, ръсейки вода, тиня, водорасли и кръв. Наоколо се тълпяха пътници, хора от екипажа на кораба и митничари. Джуджето, което превозваше лисичата кожа, и Олсен стреляха с лъкове, наведени над фалшборда. Еверет, мокър и зелен от водораслите, ревеше с тракащи зъби в прегръдките на майка си и обясняваше на всички, че не е искал.
— Господин Гералт! — извика Дървеницата над ухото му. — Жив ли сте?
— По дяволите… — Вещерът изплю няколко водорасли. — Стар съм вече за всичко това… Твърде стар…
Отстрани джуджето отпусна тетивата, а Олсен извика радостно:
— Право в търбуха! Уха! Прекрасен изстрел, господин кожухар! Хей, Боратек, върни му парите. С този изстрел си заработи митнически облекчения.
— Почакайте… — изхриптя вещерът, опитвайки се да се изправи. — Не ги убивайте всички, по дяволите! Трябва ми поне един жив!
— Оставихме един — увери го митничарят. — Този, Плешивия, с когото се препирахме. Другите ги простреляхме. А Плешивия — ей го къде плува. Сега ще го хванем. Дайте ми харпун!
— Откритие! Велико откритие! — крещеше Линус Пит, подскачайки по борда. — Съвсем нов, непознат на науката вид! Абсолютен уникат! Ах, колко съм ви благодарен, господин вещер! Отсега нататък този вид ще фигурира в науката като Geraltia maxiliosa pitti!
— Господин магистър — изстена Гералт, — ако наистина искате да ми благодарите… Наречете тази проклетия Everetia.
— Това също е красиво — съгласи се ученият. — Ах, какво откритие! Какъв уникален, изумителен образец! Със сигурност единственият, живеещ в Делтата!
— Не — обади се навъсено Дървеницата. — Не е единственият! Погледнете!
Прилепеният към близкия остров килим от водна растителност потрепери и рязко се разлюля. Те видяха вълна, а после — огромно, продълговато, наподобяващо изгнил дънер тяло, което бързо местеше многобройните си крайници и щракаше с челюсти. Плешивия се огледа, изкрещя ужасено и заплува, драпайки по водата с ръце и крака.
— Какъв екземпляр, какъв екземпляр! — бързо пишеше в бележника си Пит, възбуден до краен предел. — Хватателни крайници на главата, четири двойки челюстокрака… Голям обсег на опашката… Остри щипала…
Плешивия отново се огледа и запищя още по-пронизващо. А Everetia maxiliosa pitti протегна хватателните крайници на главата си и замахна с опашката си. Плешивия запляска отчаяно по водата в безнадежден опит да избяга.
— Лека му вода — каза Олсен. Но не си свали шапката.
— Моят татко — защрака със зъби Еверет — може да плува по-бързо от този господин!
— Махнете оттук детето — промърмори вещерът.
Чудовището разтвори пипала, изщрака с челюсти. Линус Пит пребледня и се извърна.
Плешивия нададе кратък вик, задави се и се скри под повърхността. Водата забълбука, тъмночервена.
— Проклятие. — Гералт седна тежко на палубата. — Твърде стар съм вече за това… Прекалено стар…