![Полунощ [calibre 1.6.0] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/1/9/4/1/polunoshch-calibre-1-6-0-download.jpg)
Электронная книга - «Полунощ [calibre 1.6.0]». Краткое содержание книги:
Рита бе повъртяла смарагдовия медальон в ръце. Бе толкова тежък, обкован със злато. На обратната страна май бе гравирано нещо. Рита различи голяма буква «Л». Стори и? се нещо като име.
- О, не, не го чети - каза Деидре. - То е тайна! - За миг изглеждаше изплашена, бузите и? поруменяха и очите и? се навлажниха. После взе ръката на Рита и я стисна. Не можеше да се ядосаш на Деидре.
- Истински ли е? - попита Рита. Сигурно струваше цяло състояние.
- О, да - каза тя. - Донесен е от Европа преди много, много години. Бил е на пра-пра-пра-пра-пра-прабаба ми.
И двете се засмяха на многобройните «пра».
Деидре каза всичко това някак съвсем невинно. Никога не се хвалеше. Не, съвсем не. Тя никога не нараняваше нечии чувства. Всички я обичаха.
- Майка ми ми го остави - обясни Деидре. - А един ден аз ще го оставя на дъщеря си, ако… ако някога имам дъщеря. - По лицето и? се изписа тревога. Рита я прегърна. Просто искаше да я защити. Деидре събуждаше това чувство у всички.
Тя и? каза, че не познава майка си.
- Умряла е, когато съм била бебе. Казват, че е паднала от прозореца на горния етаж. Нейната майка също умряла, когато тя е била млада, но никога не говорят за нея. Не мисля, че сме като другите хора.
Рита бе изумена. Никой не говореше такива неща.
- Какво искаш да кажеш, Диди? - попита тя.
- О, не зная - отвърна Деидре. - Просто усещаме разни неща. Знаем, когато хората не ни харесват и искат да ни наранят.
- Кой би искал да те нарани, Диди? - попита Рита. - Ти ще доживееш до сто години и ще имаш десет деца.
- Обичам те, Рита Мей - каза Деидре. - Ти имаш чисто сърце.
- О, Диди, не е така - Рита поклати глава. Мислеше си за своя приятел от «Светия кръст», и нещата, които бяха вършили.
А Деидре сякаш прочете мислите и?, защото каза:
- Не, Рита Мей, това няма значение. Ти си добра. Ти никога не искаш да нараняваш хората, дори когато си наистина нещастна.
- И аз те обичам - каза Рита, въпреки че не бе разбрала съвсем думите на Деидре.
Никога, ама никога, през целия си живот, не бе казвала на жена, че я обича.
Рита почти щеше да умре, когато Деидре бе изгонена от «Света Роза». Но знаеше, че това ще се случи.
Тя самата бе виждала един млад мъж с нея в манастирския двор. Бе виждала как Деидре се измъква след вечеря, когато никой не гледа. Предполагаше се, че тогава момичетата се къпят и се грижат за косите си. Именно това Рита намираше за особено смешно в пансиона. Караха те да си правиш прически и да си слагаш по малко червило, защото сестра Даниел казваше, че такъв бил «етикетът». А Деидре нямаше нужда от прически. Къдриците и? бяха просто перфектни. Имаше нужда само от една панделка.
Винаги изчезваше по това време. Къпеше се първа, после слизаше долу и не се връщаше чак докато не загасяха лампите. Винаги късно, винаги забързана за нощната молитва, със зачервено лице. И тогава даряваше сестра Даниел с онази прекрасна невинна усмивка. А когато се молеше, изглеждаше напълно искрена.
Рита мислеше, че само тя забелязва бягствата на Деидре. Не можеше да понася приятелката и? да не е наоколо. Единствено тя я караше да се чувства добре в пансиона.
И тогава, една нощ Рита слезе да потърси Деидре. Може би Деидре просто танцуваше. Зимата бе отминала и сега здрачът падаше след вечеря. Рита знаеше за Деидре и здрача.
Не я откри в двора за игра. Тръгна към отворената порта на градината на монахините. Вътре беше много тъмно. Великденските лилии сияеха в бяло в мрака. Монахините щяха да ги откъснат на Великден. Но Деидре никога не би нарушила правилата и не би влязла вътре.
И тогава Рита чу гласа и? и постепенно различи силуета и? на една каменна пейка сред сенките. Пекановите дървета бяха толкова големи, а клоните им се спускаха толкова ниско, както онези в двора за игра. Отначало Рита видя само бялата блуза, после и лицето на Деидре, дори виолетовата панделка в косата и?, а накрая високия мъж, който седеше до нея.
Всичко беше толкова тихо. Джубоксът в бар «Негро» не свиреше. От манастирския двор не долиташе никакъв звук. Дори светлините в жилищните помещения на монахините изглеждаха много далечни, защото във вътрешния двор имаше твърде много дървета.
Мъжът каза на Деидре:
- Любима моя - шепнеше, но Рита го чу.
Чу и отговора на Деидре:
- Да, говори, чувам те.
- Любима моя - чу се отново шепотът.
Тогава Деидре се разплака и каза още нещо, може би име, Рита така и не разбра. Звучеше като:
- Мой Лашър.
Целунаха се. Деидре бе наклонила глава назад, белите пръсти на мъжа се открояваха ясно в черната и? коса. След това той заговори отново: