Дъщери на мрака

Закъснял Персеид. Последният от летните метеори. Но приличаше на благовещение.

— Бързо, бързо, пожелай си нещо — каза нетърпеливо Марк на Джейд. — Пожелай си нещо, което искаш да ти се сбъдне.

Мери-Линет видя въодушевеното му лице и начина, по който очите му грееха от вълнение. До него Джейд ръкопляскаше, отворила широко очи от възторг.

„Толкова се радвам, че сте щастливи — помисли си Мери-Линет. — Моето желание за вас се сбъдна. И сега може би мога да си пожелая нещо и аз… Бих искала… бих искала…“

Аш се обърна и й се усмихна.

— Ще се върна догодина — каза той. — С няколко убити дракона!

Сетне тръгна надолу по обраслия с бурени път. За момент в дълбокия виолетов здрач на Мери-Линет действително й се стори, че вижда рицар, който потегля на мисия. Странстващ рицар с блестяща руса коса, който се отправя към някаква много тъмна и опасна пустош. Сетне той се обърна и тръгна заднешком, махайки с ръка за сбогом, което развали образа, който беше изплувал в ума й.

Всички извикаха „довиждане“.

Мери-Линет чувстваше осезателно присъствието им — нейния брат и трите му кръвни сестри, всички излъчващи топлота и подкрепа. Игривата Джейд. Безмилостната Кестрел. Мъдрата и нежна Роан. И Марк, който вече не беше тъжен и самотен. Тиги се потърка около глезените й и замърка дружелюбно.

— Дори докато сме разделени, ние ще гледаме едно и също небе! — провикна се Аш.

— Какъв чудесен стих! — извика тя в отговор. Но той беше прав. Небето щеше да бъде там и за двама им. Тя винаги щеше да знае, че той е някъде там, гледайки нагоре в почуда. А това само по себе си беше важно…