Дъщери на мрака

— Добре — каза Роан.

Мери-Линет вдигна още един пръст.

— Второ, татко съжалява, но не е изненадан, че колата ми е експлодирала. Клодин предричаше това от цяла година. — Още един пръст. — Трето, господин Кимбъл няма представа какво или кой е убил коня му, но е по-склонен да смята, че е било животно, а не човек. Вик Кимбъл е убеден, че това е работа на Саскуоч. Той и Тод са изплашени до смърт и искат да се махнат от Брайър Крийк завинаги.

— Да запазим тогава минута мълчание, за да покажем колко много ще ни липсват — каза Марк тържествено и издаде смешен звук с език.

— Четвърто — продължи Мери-Линет, вдигайки следващия пръст. — Вие момичета, рано или късно ще трябва да споменете, че леля ви не се е върнала от нейната „кратка почивка“. Но може да не го правите веднага. Никой не идва тук и затова никой няма да забележи, че я няма. Освен това, мисля, че спокойно можем да погребем нея и Джереми. Дори ако някой се натъкне на тях, какво би намерил — мумия, която изглежда най-малко на хиляда години, и вълк. Никой няма да може да свърже телата с изчезналите хора.

— Бедната стара леля Опал — каза Джейд, все така безгрижно. — Но в крайна сметка тя ни помогна, нали?

Мери-Линет я погледна. „Да, така е — помисли си тя. — Очите й изглеждат сребърни, когато се присмива над смъртта. Джейд също е истинска дъщеря на Нощта.“

— Леля ви действително ни помогна. И на мен ще ми липсва — каза Мери-Линет на глас.

— Значи, всичко е уредено — заключи Кестрел.

— Така изглежда — рече Аш не особено уверено. — Куин ме чака долу на пътя. Казах му, че ще ни трябват няколко часа да се погрижим за нещата тук и да се сбогуваме.

Настъпи мълчание.

— Аз ще те изпратя — каза Мери-Линет накрая.

Те тръгнаха към предната врата и когато излязоха навън в здрача, Аш затвори вратата след тях.

— Все още можеш да дойдеш с мен, знаеш това.

— С теб и Куин?

— Аз ще го отпратя. Или ще замина и утре ще се върна за теб. Или ще се върна и ще остана…

— Трябва да отидеш и да разговаряш с баща си. И да направиш така, че сестрите ти да бъдат в безопасност. Знаеш го.

— Добре, ще се върна след това — каза Аш с нотки на отчаяние в гласа си.

Мери-Линет погледна настрани. Слънцето беше залязло. На изток небето беше с възможно най-тъмния нюанс на пурпура. Почти черно. Миг по-късно изгря звезда. Или това не беше звезда… А Юпитер.

— Все още не съм готова. Бих искала да съм, но…

— Не, не би искала — рече Аш и, разбира се, беше прав. Тя знаеше това още докато седеше там край пътя, гледайки как колата й гори. И макар да беше премисляла нещата отново и отново в тъмната си стая, вече не съществуваше никаква възможност да промени решението си.