Дъщери на мрака

— Но след една година вече няма да бъдеш. И тогава аз ще се върна.

— Може би ще е прекалено рано.

— Знам. Но въпреки това ще се върна. — Той се усмихна, в гласа му прозвуча самоирония. — А междувременно ще се боря с дракони, както прави всеки рицар за своята дама. Ще докажа, че съм достоен за теб. И ти ще се гордееш с мен.

Мери-Линет почувства някаква буца в гърлото си. Усмивката на Аш изчезна. Те просто стояха и се гледаха.

Очевидно беше дошъл моментът да се целунат. Вместо това се взираха един в друг като обидени деца. След това единият от тях пристъпи напред и двамата се озоваха в прегръдките си. Мери-Линет се притискаше все по-силно и по-силно в Аш, заровила лице в рамото му. Дълбоко развълнуван, Аш обсипваше шията й с целувки, повтаряйки:

— Бих искал да съм човек. Наистина бих искал!

— Не, не е вярно — отвърна Мери-Линет, замаяна от целувките му.

— Искам! Искам!

Но от това нямаше никаква полза и Мери-Линет го знаеше. Проблемът не беше просто в това какъв е, а какво беше правил и какво щеше да прави оттук нататък. Аш беше видял твърде много от тъмната страна на света, за да води нормален живот. Характерът му вече беше изграден и тя не беше сигурна, че той може да се бори с него.

— Повярвай ми — каза той, сякаш чул мислите й.

Мери-Линет нямаше сили да каже нито да, нито не.

И затова направи единственото нещо, което можеше — вдигна глава. Устните му бяха на правилното място, за да срещнат нейните. Електрическите искри вече не бяха болезнени, откри тя, и розовата мъгла можеше да бъде възхитителна. Двамата бяха обгърнати от усещане за топлина, сладост и странен покой.

И след това някой почука зад тях на вратата. Мери-Линет и Аш подскочиха и се откъснаха един от друг. Спогледаха се, стреснати и все още в плен на предишното чувство. И тогава Мери-Линет осъзна къде се намира. Тя се засмя, а след нея и Аш.

— Излизайте — казаха те едновременно…

Марк и Джейд излязоха от къщата, следвани от Роан и Кестрел. Всички застанаха на верандата, като внимаваха да не стъпят в дупката. Усмихнаха се на Аш и Мери-Линет по начин, който накара Мери-Линет да се изчерви.

— Довиждане — каза тя решително на Аш.

Той се взира дълго в нея, сетне погледна пътя, който се простираше зад него. Накрая се обърна и понечи да тръгне.

Мери-Линет го наблюдаваше с премрежени от сълзи очи. Тя все още не можеше да се застави да му вярва. Но нищо не й пречеше да се надява, нали? Или да мечтае. Въпреки че мечтите почти никога не се сбъдваха…

Джейд ахна.

— Вижте! — извика тя.

Миг по-късно всички го видяха, а сърцето на Мери-Линет силно подскочи. Светла стрела чертаеше на северозапад дълга линия в мрака. Това не беше някаква малка невзрачна падаща звезда, а сияещ зелен метеор, който проряза половината небе, сипейки искри. Той минаваше точно над шосето, сякаш осветяваше пътя на Аш.