Дъщери на мрака

— Знаеш ли, ти си красива — каза неочаквано Джереми. — Винаги съм го мислел. Харесва ми косата ти.

Сега той стоеше непосредствено пред нея, лице в лице. Тя виждаше порите на кожата му, от които излизаха грубите косми на козината му. Долавяше и животинската му първична миризма, която напомняше на тази в зоопарковете.

Джереми протегна ръката си с тъмни дебели нокти, за да докосне косата й. Мери-Линет почувства как очите й се разширяват. „Кажи нещо… кажи нещо… не му показвай, че се страхуваш!“

— Ти си знаел как е бил убит мъжа на госпожа Бърдок — промълви тя.

— Тя ми каза за това много отдавна — отвърна Джереми почти разсеяно, докато си играеше с косата й. Беше се променил толкова много, че беше вече трудно да се разбере какво казва. — Използвах клечки от моите модели… знаеш, че се занимавам с моделиране. А също и черен ирис заради него. Заради Аш! — Той произнесе името с искрена омраза. — Видях го онзи ден с онази глупава фланелка. С печат на клуба на „Черният ирис“. Чичо ми някога беше част от него. Но те се държаха с него, сякаш е същество от по-низш вид.

Очите му бяха само на сантиметри от нейните. Мери-Линет почувства нокътя му да драсва ухото й. Изведнъж тя дръпна рязко ръцете си и едната й китка се освободи от вървите. Замръзна на мястото си, изплашена, че това няма да остане незабелязано от Джереми. Но той продължи да я гали и да говори, почти напявайки думите.

— Хвърлих козата на верандата и избягах. Знаех, че всички сте вътре. Бях толкова ядосан… че убих онзи кон и продължих да тичам. Разбих прозореца на бензиностанцията. Мислех дори да я запаля, но после реших да почакам.

„Да, да и да — мислеше си Мери-Линет, докато освобождаваше и другата си китка от връвта, взирайки се в безумните очи на Джереми и усещайки животинския му дъх. — Да, разбира се. Ти си бил този, когото чухме да бяга. И не си паднал в дупката на верандата просто защото си знаел, че е там. Поправял си я. И пак ти си счупил онзи прозорец — кой друг би мразил бензиностанцията толкова много, освен някой, който работи там?“

Пръстите й освободиха напълно китката от връвта. Изведнъж я обзе диво тържество, но съумя да се овладее и да не се издаде. Стисна ръцете си в юмруци, опитвайки се да реши какво да прави. Той беше толкова силен и бърз. Ако просто се нахвърлеше върху него, нямаше да има никакъв шанс.

— И днес вие всички дойдохте в града — рече Джереми, завършвайки спокойно историята си с уста, която беше вече толкова нечовешка, че беше невероятно, че все още може да произнася с нея думи. — Аз чух как той ти говори. Знаех, че те иска… и че иска да те превърне в една от тях. Затова трябваше да те защитя.

— Знам, че си искал да ме защитиш — каза Мери-Линет с почти спокоен глас. — Вярвам ти, Джереми. — Тя напипваше зад гърба си набраздената кора на дървото. Как можеше да го нападне, при положение че нямаше дори пръчка. А дори и да имаше, дървото не беше подходящо оръжие. Той не беше вампир.