Прилепът
- Автор: Несбё Ю
- Серия: harry hole #1
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: ЕМАС
- ISBN: 119-991-100-000-7
- Переводчик: Ева Кънева
- Жанр: Полицейские детективы
Электронная книга - «Прилепът». Краткое содержание книги:
Несбьо ни отвежда далеч от студената и сдържана Норвегия, под изгарящото слънце на далечна Австралия. Хуле е изпратен там, за да подпомогне разследването на зверско убийство. Жертвата е млада и красива норвежка, работила като барманка в Сидни. Местният полицейски шеф „съветва“ Хари да не се меси прекалено, но той постепенно се отдава на пороците си и съмнителните му методи го превръщат в главна фигура и двигател на действието. Въпреки замъгленото си съзнание, с безпогрешния си нюх той надушва връзки и зависимости, които убягват на австралийските му колеги.
Убийството на норвежката се оказва поредното от серия брутални престъпления над жени по цялата територия на Австралия и полицията тръгва по петите на опасен маниак. Стеснявайки обръча около психопата, Хари обаче се убеждава, че си имат работа с крайно опасен противник, способен да посегне и на разследващия екип. Същевременно новите му австралийски приятели му разказват аборигенски легенди и сказания, които май целят не само да го запознаят с местната култура, но и да му подскажат кой е мистериозният убиец…
Върху масата се търкаляше абажур, чието място определено не беше там.
Кучето заби нос в мокро петно върху пода. Отгоре се полюшваха две мъжки обувки. Смърдеше на урина и екскременти. Хари вдигна поглед и видя черната кожа на мястото, където чорапът свършва и започва крачолът. Плъзна очи към безжизнено увисналите едри ръце и с голямо усилие на волята продължи нагоре към яката на бялата риза. Не защото виждаше обесен за пръв път, а защото бе познал чии са обувките.
Главата клюмаше към едното рамо, а краят на шнура, за който бе закачена сива крушка, се люлееше пред гърдите. Шнурът бе закрепен за тавана посредством дебела кука — навярно някога тук бе висял полилей — и бе омотан три пъти около врата на Ендрю, чиято глава почти докосваше тавана. Замечтаните му угаснали очи се взираха в празното пространство, а от устата му висеше синьо-черен език, сякаш покойникът се плезеше на смъртта. Или на живота. О ниската маса се подпираше катурнат стол.
— По дяволите! — прошепна Хари. — По дяволите!
И се отпусна безсилно на един стол. Либи нахълта в хола и нададе вик.
— Намери нож и повикай линейка или каквото викате в такива случаи — поръча Хари.
Слънцето светеше в гърба на Ендрю и Хари възприемаше полюшващото се тяло като чужд, черен силует пред прозореца. Предложи на Създателя да смени обесения, преди да се изправи. Обеща Му да не обелва и дума за чудото. Отправи предложение, не молитва. Защото молитвите рядко се сбъдват.
Чу стъпки в коридора.
— Изчезвай, цоцолано! — кресна от кухнята Либи.
В продължение на пет дни след погребението на майка си Хари не чувстваше единствено задължението да изпитва нещо. Обясниха му, че скръбта често закъснява при мъже, навикнали да владеят емоциите си. Затова Хари се смая, когато пред трупа на Ендрю се свлече на дивана и усети как очите му се наливат със сълзи, а риданията напират в гърлото му. Не че не беше плакал и преди. Същата буца го давеше и докато четеше писмото на Кристин сам във военното поделение в Бардюфос. „По-хубаво нещо не ми се е случвало“ — откровеничеше тя, без контекстът да подсказва дали това се отнася за Хари, или за английския музикант, с когото Кристин се канеше да заминава. Но макар да си даваше сметка, че не го е сполетявало по-голямо нещастие, тогава сълзите заседнаха в гърлото му и не избликнаха навън. Все едно усещаш стомашният ти сок да се надига по хранопровода ти, без да повърнеш.
Хари стана и вдигна глава. Никой не бе заел мястото на Ендрю на примката. Трябваше да изправи стола под краката на обесения, за да го подпрат на седалката, докато го свалят от клупа, но Хари не успя да се помръдне. Седя така, докато Либи влезе с кухненски нож. Мъжът го изгледа някак странно и чак тогава Хари усети стичащата се по бузата му гореща сълза.
„Че то не било толкова страшно“ — изуми се негласно Хари.
Двамата с Либи мълчаливо свалиха Ендрю, положиха го върху пода и преровиха джобовете му. Откриха две връзки ключове — една по-малка и една по-голяма — и единичен ключ. Либи веднага провери и установи, че той пасва в ключалката на външната врата.
— Няма външни белези от насилие — прецени той след бърз оглед.
Хари разкопча ризата на Ендрю. Върху гърдите му бе татуиран крокодил. Запретна крачолите и провери прасците.
— Нищо — обобщи той. — Никакви следи.
— Ще изчакаме и заключението на лекаря.
Понеже сълзите пак го задавиха, Хари успя само да вдигне рамене.
На връщане към управлението се натъкнаха на задръстване.
— По дяволите! — крещеше Либи, докато яростно надуваше клаксона.
Хари купи последния брой на „Ди Острелиан“. Новината за убийството на клоуна заемаше цялата заглавна страница. „Разфасован със собствената си смъртоносна машина“ — пишеше над колаж от снимка на окървавената гилотина и на Ото Рехтнагел в клоунски костюм, втората вероятно препечатана от програмата.
Репортажът беше издържан в лековат, почти бодряшки тон — навярно заради особения характер на престъплението.
„По неизвестна причина убиецът е оставил главата на жертвата да си стои на раменете му“ — съобщаваше журналистът и заключаваше, че жестокостта на убийството не се припокрива с мнението на публиката за изнесеното представление: „не беше чак толкова зле.“ Леко ехидно авторът хвалеше полицията, задето се е появила незабавно на местопрестъплението. „И въпреки това началникът на криминалната полиция в Сидни, господин Уодкинс, коментира единствено, че са открили оръжието на престъплението…“