Едно незнайно място

— Плог — повтори Владислав, вкусвайки този нов звук и изцъквайки с език. — Плог. А защо ви е?

— Плогерщайн, Пльогенер, Плогоф, Плогодреску и просто Плог — изрецитира Адамсберг. — Ако махнем Плогоф, останалите четири имена са свързани с убийството в Гарш. Две са на жертви, едно е на приятелка на една от жертвите.

— И каква е връзката с моя дедо? Братовчед му Плогодреску ли е жертвата?

— Да, донякъде. Хвърлете един поглед в коридора, жената с бежовия костюм, между четирийсет и петдесет години, пъпка на бузата, отсъстващ вид. Заемаше съседното купе. Понаблюдавайте я, докато слизаме.

Владислав слезе пръв на перона и подаде косматата си котешка ръка на жената с костюма, за да й помогне да свали куфара си. Тя му благодари без особен ентусиазъм и се отдалечи.

— Елегантна, богата, хубаво тяло, лошо лице — изкоментира Владислав, докато гледаше след нея. — Плог. Не бих си опитал късмета.

— През нощта ходихте до тоалетната.

— Вие също, господин комисар.

— Тя беше оставила вратата на купето си отворена и се виждаше, че чете книга. Тя беше, нали?

— Да.

— Странно е сама жена да не си затвори вратата във влака през нощта.

— Плог — каза Владислав, който явно започваше да използва това новоизлюпено звукоподражание вместо „естествено“ или „ама как“, или „иска ли питане“.

Адамсберг не можеше точно да определи, но младежът сякаш смучеше необичайната дума, както смучем новооткрити бонбони, от които винаги хапваме малко повечко в началото.

— Може би е чакала някого — предположи Владислав.

— Или се е опитвала да подслушва някого. Нас например. Мисля, че беше и в самолета Париж-Венеция.

Двамата мъже са качиха на автобуса. „Посока Калудерица, Смедерево, Костолац, Кисевац и Киселево“, обяви шофьорът. Звученето на тези имена пораждаше у Адамсберг усещането, че е напълно изгубен, и това му харесваше. Владислав се огледа.

— Не е тук — каза той.

— Ако ме следи, няма да е тук, прекалено ще се набива на очи. Ще вземе следващия автобус.

— А как ще разбере къде ще слезем?

— Говорихме ли за Кисилова по време на вечерята?

— Преди — отвърна Владислав, който, с ластик в зъбите, се готвеше да си завърже косата на конска опашка. — Със шампанското.

— Вратата ни отворена ли беше?

— Да, заради цигарите. Обаче една сама жена има пълното право да отиде в Белград.

— Според вас кой в автобуса няма славянски вид?

Владислав щателно огледа автобуса, сякаш търсеше изгубена вещ, после седна до Адамсберг.

— Бизнесменът е по-скоро швейцарец или французин. Планинарят е по-скоро от Северна Германия. Двойката е от Южна Франция или Италия. Двамата са около петдесетте и се държат за ръка, което е необичайно за семейство в стар сръбски автобус. А времената в Сърбия не са за туризъм.