Едно незнайно място
- Автор: Варгас Фред
- Серия: Комисар Адамсберг #7
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Росица Ташева
- Жанр: Криминальные детективы
Электронная книга - «Едно незнайно място». Краткое содержание книги:
Освен интригата, завладяваща както винаги при Фред Варгас, в книгата има още много прелюбопитни неща — например Адамсберг помага при едно трудно котешко раждане по настояване на Лусио, който не спира да чеше липсващата си ръка, а преводачът Владислав измисля звучната думичка „плог“, която означава всичко възможно, от „дадено“ и „иска ли питане“ през „глупости“ и „не може да бъде“ до „падаща капка истина“. Накрая, след множество перипетии и обрати, Адамсберг, естествено, ни довежда до изненадващата развръзка.
Плог.
Плогойовиц като Плогерщайн, Пльогенер, Плог и Плогодреску. Тук почиваше първата жертва от рода. Първоначално име Плогойович или Благойевич. Впоследствие името е било преиначено или приспособено към страната, до която потомците са стигнали. Тук бе заровен коренът на историята и първата жертва, прокуденият родоначалник, забранен за посещения и дарове, прогонен в края на гората. Несъмнено също убит, но през 1725 година. От кого? Смъртоносният лов не е бил приключил и Пиер Водел, потомък на Петър Плогойовиц, още се е боял от него. Дотолкова, че е предупредил друга една потомка на починалия, фрау Абстер-Плогерщайн с онова КИСЛОВА, изпратено като сигнал за опасност. Пази нашето царство, отстоявай го, трябва да остане недосегаемо, Кислова.
Нищо общо с любовно писъмце, разбира се. А властно предупреждение, молитва за спасение на рода Плогойовиц и настоятелна молба всеки да се грижи за другите. Дали Водел бе научил за убийството на Конрад Пльогенер? Сигурно. Значи е знаел, че вендетата е възобновена, ако изобщо е спирала. Боял се е на свой ред да не бъде убит, написал е завещанието си след клането в Пресбаум, умишлено лишавайки сина си от наследство. За да го спаси. Жослен грешеше, враговете на Водел изобщо не бяха въображаеми. Имаха си имена и лица. И сигурно се бяха установили на това място през първите две десетилетия на XVIII век. Преди почти триста години.
Адамсберг седна върху една цепеница и обхвана главата си с ръце. Беше изумен. Триста години след началото й войната между клановете продължаваше, достигайки върховете на жестокостта. Заради какъв залог, по каква причина? Скрито съкровище, би отвърнало някое дете. Власт, могъщество, пари, би казал възрастният, което беше същото. Какво си сторил, Петър Благойевич-Плогойовиц, за да завещаеш на потомците си такова наследство? И какво са ти сторили? Адамсберг прекара ръка по затопления от слънцето камък, шепнейки въпросите си и съзнавайки, че щом слънцето огрява лицето му и гърба на камъка, значи камъкът не е обърнат на изток, към Ерусалим. Беше поставен в обратната посока, на запад. Да не си убиец? Да не би да си изклал жителите на селото, Петър Плогойовиц? Или някой местен род? Да не си ограбил селото, да не си тероризирал обитателите му? Какво си направил, та Церк още се бори с теб чрез нарисуваните в бяло ребра върху гърдите си?
Какво си направил, Петър?
Адамсберг грижливо преписа дългия надпис, като се постара да възпроизведе странните букви колкото се може по-точно.
XXXII
Стаята му беше с висок таван, претрупана със стари шарени черги, със син юрган, метнат върху леглото. Адамсберг се отпусна отгоре му с ръце, скръстени зад тила. След пътуването краката му бяха натежали от умора, но той се усмихваше със затворени очи, щастлив, че е изтръгнал корена на Плоговците, и неспособен да разбере същността на историята им. Нямаше сила да я обсъжда с Данглар, затова му изпрати две кратки съобщения. Родоначалникът е Петър Плогойовиц. После добави: 1725.
Даница, която на втори поглед беше закръглена и хубавка и едва ли имаше повече от четирийсет и две години, почука на вратата му, като го събуди малко след двайсет часа — според часовниците му.
— Вечера je на столу — каза тя с широка усмивка, дообяснявайки се чрез жестове, които означаваха „елате“ и „ядене“.
Езикът на знаците с лекота покриваше основните жизнени функции.
Тук, в Кисилова, хората не спираха да се усмихват и може би точно от това странно село идваше „щастливият характер“ на чичо Славко и на племенника му Владислав — потомък, който му напомни за собствения му син. Помисли няколко минути за малкия Том, който се намираше някъде в Нормандия, и се изсули от юргана. Веднага се бе влюбил в тази светлосиня завивка, обточена с панделка, поизтъркана по краищата и по-приятна от яркочервената, подарена му от сестра му. Тукашната миришеше на сено или на глухарчета и може би дори на магаре. Докато слизаше по тясното дървено стълбище, мобилният му телефон завибрира в задния му джоб като нервен щурец. Погледна отговора на Данглар. Категоричен отговор: Глупости.