Бьорнстад

– Ти си добра учителка, Жанет. Просто беше лош тайминг да те сложат да ни преподаваш точно в годината, когато играем най-добре.

Сега разбира защо отборът го слуша. По същата причина, поради която момичетата се влюбват. Когато те погледне право в очите и каже нещо, независимо каква гадост е направил преди това, ти му вярваш.

Бащата на Кевин връзва вратовръзката си, наглася копчетата на ръкавелите и вдига куфарчето си. Първоначално смята просто да излезе и да се провикне към сина си на двора, както прави обикновено, но размисля и минава през вратата на верандата. Оставя куфарчето настрана и взима един стик. Двамата застават един до друг и се редуват да стрелят. Сигурно са минали десет години, откакто са го правили за последно.

– Обзалагам се, че не можеш да уцелиш гредата – казва таткото.

Кевин вдига вежди, сякаш баща му се шегува. Щом вижда, че е сериозен, синът свива меко китки, наглася шайбата и я запраща с трясък в металната греда. Таткото почуква доволно със стика по настилката.

– Късмет?

– Добрите играчи предизвикват късмета си – отговаря Кевин.

Научи това като малък. Баща му не го оставяше да спечели дори най-обикновена игра на тенис на маса в гаража.

– Видя ли статистиките от мача? – пита синът с надежда.

Таткото кима и поглежда часовника си. Отива до куфарчето си.

– Надявам се не смяташ, че финалът е извинение да не се стараеш на сто процента в училище през седмицата.

Кевин поклаща глава. Баща му почти го погалва по бузата. Почти го пита за червеното петно на врата му. Но вместо това прочиства гърло и казва:

– Сега хората в града ще се лепят за теб повече от обикновено, Кевин, затова помни, че вирусите те разболяват. Трябва да си имунизиран срещу тях. А във финала не става дума само за хокей, става дума за това какъв човек искаш да бъдеш. Такъв, който отива и си взима заслуженото, или който стои в ъгъла и чака някой да му го даде.

Таткото излиза, без да изчака отговор, а синът остава на двора, с издрана ръка и бясно пулсиращ пулс във врата.

Майка му го чака в кухнята. Кевин я зяпва несигурно. На масата има прясно приготвена закуска. Във въздуха се носи мирис на хляб.

– Аз... уф, глупаво е, може би... но днес си освободих сутринта – казва тя.

– Защо? – чуди се Кевин.

– Реших, че можем да... прекараме малко време заедно. Само ти и аз. Помислих си, че можем да си... поговорим.

Кевин отбягва погледа ѝ. Тя изглежда твърде умолително и той не би издържал да я погледне в очите.

– Трябва да тръгвам за училище, мамо.

Тя кима, а по долната ѝ устна има следи от зъби.

– Да. Да. Разбира се... беше глупаво. Ама че съм глупава.

Иска да тръгне след него и да му зададе милион въпроси. Късно снощи намери чаршаф в сушилнята, а Кевин през целия си живот не е изпрал дори един чорап. В сушилнята имаше и тениска, по която имаше петна от кръв, които не се бяха изпрали съвсем. По-рано днес, докато той се занимаваше с шайбите си на двора, тя се качи в стаята му. Намери копче от блуза на пода.

Иска да тръгне след него, но не знае как да говори с почти зрял мъж през затворена врата на спалня. Приготвя си чантата, качва се в колата и кара половин час, преди да спре. Прекарва цялата сутрин в гората, за да не я питат колегите ѝ защо е дошла толкова рано на работа. Нали им каза, че ще бъде със сина си.