Бьорнстад

Разхожда се из града. Поздравява почти всички мъже над трийсет години, на практика в един или друг момент е тренирал всеки един от тях. С тийнейджърите е друго, с всяка изминала година има чувството, че познава все по-малко от тях. Вече няма общ език с момчетата в града, те го карат да се чувства отживял като факс машина. В действителност не разбира как се очаква от него да вярва в това, че „децата са бъдещето ни“, след като все повече от тях доброволно избират да не играят хокей. Как може да си дете и да не искаш да играеш хокей?

Тръгва по пътя през гората и щом завива по отбивката към развъдника, вижда Бенямин. Момчето изгася цигарата си твърде късно, но Сюне се преструва, че не я е забелязал. Когато самият той беше играч, съотборниците му пушеха в почивките между третините, а някои пиеха силна бира[37]. Времената се менят, но той всъщност не е сигурен, че играта също се променя толкова, колкото си мислят някои треньори.

Спира до оградата и се заглежда в кучетата, които си играят от другата страна. Дългокосото момче стои неразбиращо до него, но не го пита защо е дошъл. Сюне го потупва по рамото.

– Фантастичен мач в събота, Бенямин. Фантастичен мач.

Бени кима мълчаливо, гледайки в земята. Сюне не знае дали е от срамежливост, или от скромност, така че вместо това посочва към оградата и добавя:

– Знаеш ли, че когато Давид стана треньор, винаги му повтарях, че най-добрите хокеисти са като най-добрите ловни кучета? Родени егоисти, те винаги ловуват заради себе си. Затова трябва да ги храниш, тренираш и обичаш, докато започнат да ловуват и заради теб. Заради съотборниците си. Едва тогава могат да станат наистина добри. Наистина велики.

Бени отмята перчема от очите си.

– Смяташ да си вземеш куче… или?

– Дълги години си го мислех. Но смятах, че нямам време да гледам кутре.

Бени пъха ръце в джобовете на якето си и изтръсква малко сняг от обувките си.

– А сега?

Сюне се засмива.

– Оставам с впечатлението, че може би съвсем скоро ще ми се отвори малко повече време, отколкото съм свикнал.

Бени кима и за пръв път по време на разговора го поглежда право в очите.

– Обичаме Давид, но това не означава, че не бихме играли за теб.

– Знам – отговаря възрастният мъж и отново потупва момчето по рамото.

Сюне не споделя за какво си мисли, защото не е сигурен, че това всъщност би било в услуга на Бенямин. Но през цялото време, прекарано в спорове дали седемнайсетгодишни момчета могат да играят в мъжкия отбор, двамата с Давид реално бяха на едно мнение. Просто не бяха съгласни кои от играчите са готови и кои – не. Кевин може да има талант, но Бенямин има всичко останало. Сюне винаги се е интересувал повече от дължината на връвчицата, отколкото от големината на балона.