Обитаемият остров
- Автор: Стругацкий Аркадий Натанович, Стругацкий Борис Натанович
- Серия: Камерер #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Арнаудов Георгиев
- Жанр: Социально-философская фантастика
Электронная книга - «Обитаемият остров». Краткое содержание книги:
Жанрът е „екшън“, има, разбира се, и криминален елемент. За любителите на конспирацацията са предвидени поне две загадки, чиито отговори присъстват в романа, но са в неявен вид.
Още от самото начало на експедицията нещата потръгват накриво — загубва кораба си.
Контактът с аборигените също не минава съвсем гладко — задържат го на границата без дрехи и документи. Поради странното му поведение и неспособноста му да говори и разбира езика, той е изпратен в Специалното студио — лудницата. Съвсем неочаквано от там го извеждат, но по пътя към столицата претърпява ПТП и му се налага да се оправя сам.
След първоначалния период на адаптация, Максим постъпва в Бойния легион — силите за бързо реагиране. Участва в акции срещу терористи, т.нар. дегенерати. Първата загадка е: защо и с каква цел неговият началник ротмистър Чачу го включва преждевременно в екзекуцията на осъдените терористи?
След неизпълнение на пряка заповед Максим е разстрелян „неуспешно“ и постъпва в Съпротивата — терористичната организация, срещу която се е борил досега. При акция, в която са убити повечето от членовете на групата, Максим е арестуван и осъден на каторга. Ето следващата загадка: кой е предателят (доносникът в групата на Максим)?
Така се затваря първият кръг в романа — Максим се завръща на мястото, където е кацнал на планетата (каторгата). След като е установил, че не може да промени системата отвътре, Максим решава да опита с помощта на съседните страни. Затваря се вторият кръг в романа — Максим отново се озовава в каторгата.
Натрупал опит и сили, накрая героят се завръща в столицата за окончателния си удар.
— Я погледнете — каза той на Зеф. — Къде е това?
Зеф опря гранатохвъргачката до пулта, приближи се и погледна.
— Странно — каза той, като помълча. — Това е пустинята. Това, приятелю, е на близо четиристотин километра оттук.
Той се отдръпна от окуляра и вдигна очи към Максим:
— Колко труд са вложили в това нещо мерзавците… А каква полза? Ето на, вятър духа из пясъците, а какъв край беше това! Мен преди войната, когато бях хлапе, ме водеха там на курорт.
Зеф стана.
— Да вървим, по дяволите — горчиво каза той и взе фенерчето. — Тук с теб нищо няма да разберем. Ще се наложи да чакаме, докато хванат и пратят при нас Ковач. Само че него сигурно няма да го пратят тук, а направо ще го разстрелят… Е, тръгнахме ли?
— Да — отговори Максим; той разглеждаше странните стъпки на пода. — Това тук ме интересува много повече.
— Напразно — каза Зеф. — Какви ли не зверове се мотаят тук…
Той преметна гранатохвъргачката зад гърба си и тръгна към изхода на залата. Максим, озъртайки се към стъпките, тръгна след него.
— Гладен съм — каза Зеф.
Тръгнаха по коридора. Максим предложи да разбият една от вратите, но според Зеф това беше излишно.
— С това нещо трябва да се заемем сериозно — каза той. — Няма какво да си губим времето, още не сме си отработили нормата, а и тук трябва да се дойде със знаещ човек.
— На ваше място, — възрази Максим — аз не бих разчитал много на тая ваша Крепост. Първо, тук всичко е изгнило, и второ, тя вече е заета.
— От кого, бе? А, ти пак за кучетата! И ти като другите. Ония дрънкат за вампири, а ти…
Зеф млъкна. В коридора закънтя гърлен възглас, многократно се отрази от стените и затихна. И веднага някъде отдалеч се отзова друг такъв глас. Това бяха много познати звуци, но Максим не можеше да си спомни къде ги е чувал.
— Ето значи кой викал нощем! — каза Зеф. — А ние мислехме, че са птици…
— Странен вик.
— За странен — не знам — възрази Зеф, — ама е страшничък. Нощем, като се развикат из цялата гора, душата ще ти избяга в петите. Що приказки се разправят за тия викове… Имаше тук един рецидивист, хвалеше се, че знаел уж този език. Превеждаше.
— И какво превеждаше?
— А, глупости. Че какъв език е това?
— А този рецидивист къде е?
— Изчезна безследно — каза Зеф. — Той беше строител, а групата им се заблуди в гората…
Свиха наляво. Далеч пред тях се появи мътно и бледо петно светлина. Зеф угаси фенерчето и го пъхна в джоба си. Сега той вървеше напред, така че, когато спря рязко, Максим едва не се блъсна в него.
— Массаракш — промърмори Зеф. На пода напреки на коридора лежеше човешки скелет.
Зеф свали гранатохвъргачката и се огледа.
— Това преди го нямаше — произнесе той.
— Да — каза Максим, — сложили са го току-що.
Зад тях, в дълбочината на подземието, изведнъж изригна цял хор от гърлени протяжни вопли. Те се смесваха с ехото; изглеждаше, като че ли хиляди гърла вият в хор, сякаш скандираха някаква странна дума от четири срички. Максим почувствува подигравка, предизвикателство, насмешка. После хорът млъкна също така внезапно, както беше започнал. Зеф шумно си пое въздух и отпусна гранатохвъргачката. Максим отново погледна скелета.
— Според мен това е намек.
— И според мен — изръмжа Зеф. — Да се махаме по-бързо.
Те бързо стигнаха до дупката в тавана, качиха се върху купчината пръст и видяха над себе си разтревоженото лице на Вепър. Той лежеше по очи на ръба на дупката, спуснал вътре въже с примка.
— Какво става при вас? — попита той. — Вие ли викахте?
— Сега ще разправяме — каза Зеф. — Закрепил ли си въжето?
Те се изкатериха горе. Зеф сви за себе си и за едноръкия цигари, запали своята и известно време мълча, изглежда мъчейки се да си обясни видяното.
— Добре — каза накрая. — Накратко ето какво беше. Това е Крепостта. Там има пултове, компютър и други подобни. Всичко е в плачевно състояние, но енергия има и ние ще извлечем полза от това. Трябва само да намерим хора, които разбират… По-нататък… — той смукна от цигарата, широко отвори уста и пусна кълбо дим като развалена газохвъргачка. — По-нататък, съдейки по всичко, там живеят кучета. Помниш ли, аз ти разправях — такива едни, с огромни глави. Те викаха… А ако се замислиш, може и да не са били те, защото, виждаш ли… Как да ти кажа… Докато с Мак се разкарвахме вътре, някой сложи в коридора човешки скелет. Това е.