Танц с огледала
- Автор: Далглиш Дейвид
- Серия: Танцът на сянката #3
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: MBG BOOKS
- ISBN: 978-954-2989-58-5
- Переводчик: Радин Григоров
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Танц с огледала». Краткое содержание книги:
Сред заплахата от зараждаща се война се преплитат множество интереси. Мнозина в крайморския Ейнджълпорт не са доволни от прекаления възход на търговците. Един от недоволните е и самият Лори Кинън. Друг е имитатор, вдъхновяващ се от примера на Хаерн, но преследващ неизвестна цел. Последвалите убийства принуждават Стражителя от Велдарен да напусне родния си град, за да търси отговори. А все по-силно измъчващите го съмнения тръгват заедно с него...
— Съжалявам за скромните условия — каза свещеникът, заел се да разчиства бюрото си. — Сигурно във Велдарен си свикнал на много по-добро. Виждал ли си тамошния ни храм?
Приседнал върху леглото, Хаерн постави мечовете си в ъгъла и остави новото си наметало върху тях.
— Няколко пъти — отвърна той, сритващ ботушите си. — Хубава сграда.
— Хубава? — Жрецът се усмихна. — Меко казано хубава. Огромни колони, мраморни стени. Чух, че били поставили цветни прозорци, за да може влизащата вътре светлина да се оцветява като дъга.
За контраст той посочи към дървените стени на тукашното светилище и голия под.
— Уви, аз трябва да се задоволявам с малко.
— Да разбирам, че в Ейнджълпорт няма щедри дарения? — попита Хаерн и се отпусна върху леглото, при което гърбът му изпука няколко пъти.
— Мисля, че бедните и богатите са еднакви във всеки град, Хаерн, поне когато стане въпрос за дарения. Иначе си прав, търговията и работата са по-важни от боговете за тукашните жители. Всеки шести ден провеждам служба. Даренията, които получавам, стигат единствено за изхранването ни и да удържаме най-настоятелните кредитори. Може би аз не съм достатъчно вдъхновяващ. Единствено мога да се утешавам с мисълта, че присъствието на Карак тук е също тъй слабо.
— Поне това е добра новина. Благодаря ти за леглото.
— Няма за какво. Сега ще те оставя да си почиваш.
Свещеникът угаси фенера и затвори вратата, изпълвайки помещението с мрак. Тъй като сметна, че стаята е прекалено задушна, Хаерн свали ризата си и я захвърли в същия ъгъл като мечовете. И затвори очи, но тогава дверта проскърца отново.
— Наред ли е всичко? — попита той.
— Бих искала да се присъединя към теб, ако нямаш нищо против — отвърна Зуса.
Той се навъси.
— Вече е утро.
— Не можах да заспя. Но сега съм уморена. Ако ще ти преча, ще се вър…
— Няма. Леглото е достатъчно голямо.
Хаерн се обърна с гръб и се отмести към края на леглото. Гърбът на безликата докосна неговия.
— Печална двойка сме — прошепна тя.
Събеседникът й се засмя.
— Определено. Поне сега няма нужда да се преструваме. Може би така е най-добре. Не мисля, че бяхме добри.
За момент жената замълча. Хаерн се постара да се съсредоточи върху дишането си, а не върху допира на кожата й.
— Не си открил нищо, нали? — тихо попита Зуса.
— Нищо.
— Предположих. Боя се, че ние сме само марионетки в този фарс.
Тя се размърда край него и го обгърна с ръце, а лицето й се допря до врата му. Хаерн неволно се напрегна. Внезапната близост го бе изпълнила почти с подобие на ужас. Какво искаше тя от него? И дали, помисли си той, спомнил си лицето на Делисия, дали имаше право да й го даде?
— Не съм дошла за това — рече Зуса, отгатнала мислите му. — Животът ми е самотен, Хаерн. Последния път, когато легнах с мъж, бях прогонена сред безликите. Позволи ми да се насладя на близостта ти и да зная, че не искаш нищо в замяна.
Хаерн се засрами от мисълта си, затвори очи и се отпусна. Усещането бе странно, но приятно. Петте дълги години, прекарани из улиците на Велдарен, му позволяваха да съчувства на болката й. Самотата бе жесток звяр, чиито белези Хаерн бе чувствал дори и в кулата сред наемниците Есхатон.
Двамата със Зуса много си приличаха.
С тази мисъл той се унесе, отпуснал ръце върху нейните. Сънят му бе спокоен, но не продължи дълго.
— Хаерн?
Притесненият й тон веднага отстрани сънливостта му. Той веднага се надигна и осъзна, че лежи сам. Зуса бе приклекнала край вратата и я бе открехнала съвсем леко.
— Какво става?
— Облечи се и приготви оръжията си — каза тя и отново затвори. Говореше съвсем тихо. — Боя се, че сме били предадени.
— Предадени? — По това време той бе нахлузил ризата и наметалото. Кинжалите на Зуса иззвънтяха тихо при изтеглянето.
— Да, предадени. Тежко на този град, където дори людете на вярата са неверни.
Докато пристягаше колана си, Стражителя долови приглушен звук. При второто му долитане той успя и да го различи. Това го сепна.
Около храма крещяха гласове.
— Алиса? — попита той.
— Мъртва или спи, доколкото можах да видя. Трябва да бързаме.