Фантомът на паметта

Винаги става така: дните се точат един след друг — напълно еднакви, вече започва да ти се струва, че така ще бъде през целия ти останал живот, ти свикваш с това, преставаш да тръпнеш в очакване на промени и повече не се вълнуваш от мисълта: а какво ще стане, ако изведнъж… Всички ние сме яростни привърженици на стабилността и се чувстваме комфортно само тогава, когато със сигурност знаем какво ще се случи утре, какво — вдругиден и какво — след три месеца. Въобразяваме си, че сме се превърнали в истински господари на живота си, защото можем да го управляваме, а илюзията за нашата способност да управляваме живота си произтича именно от наивната ни убеденост, че уж можем да го прогнозираме.

А след това събитията започват да ни засипват. Обикновено това става внезапно и едно след друго.

Аз до такава степен се бях захласнал в заниманията си с Хипопотамчето и в ровенето из собствения си мозък, че за известно време загубих чувството си за реалност. Казано по-просто, забравих, че зад границите на санаториума има и друг живот, който тече някак си и се движи нанякъде. Струваше ми се, че цялото ми битие от днес и завинаги ще бъде съсредоточено изключително върху моите лични преживявания, спомени и прочие вътрешни процеси. Нещо повече — дори случайно се улових да усещам, че всичко това вече е изгубило първоначалната си цел: да възвърна моята заблудила се в тъмата памет, за да се опитам да подсигуря собствения си, най-неочаквано попречил някому живот. Самото занимание да търсиш нещо в себе си се оказа толкова увлекателно, че нямаше нужда от поставянето на допълнителни цели. И макар на този етап да не се забелязваха никакви резултати от борбата с парамнезията ми, това изобщо не ме огорчаваше. Аз се привързах към Хипопотама и изпитвах искрена симпатия към него, а страховете, свързани с изстрела и отровния коняк, отново се притъпиха, погребани под руините на детските ми впечатления и юношеските ми пъпчиви страдания.

А след това настъпи денят, в който всичко тръгна с краката нагоре. Беше същият онзи ден, когато Мимозата ме изненада. Правеше го вече не за пръв път, но сега това се случи след дълга пауза и бе твърде осезаемо.

Трябва да отбележа, че аз упорито продължавах със своите упражнения във фитнесзалата, като значително бях увеличил натоварването не само на сърцето, но и на мускулите си, които ден подир ден все повече се наливаха със сила и дори започнаха да придобиват известна релефност. За пръв път в живота се подлагах на физическо напрежение и откривах голямо удоволствие в този вид дейност. Вече течеше третият месец от моето пребиваване в санаториума, а така и не се бях сдобил с компания по време на тренировките си на уредите, от което се чувствах невероятно щастлив. Вероятно бях единственият симулант, а всички останали обитатели боледуваха истински или пък се възстановяваха след тежки заболявания и максималното, за което им стигаше куражът, бе да цамбуркат в басейна.