Смъртта на една марионетка [bg]

Махна с ръка към градината и мъжът до нея тръгна нататък с включен фенер. В тъмните тревни площи и храсти лъчът проряза свод от ярка светлина. В нея попаднаха златистозелени иглолистни растения, които се люлееха и бучаха като море; фенерът продължи напред и те изчезнаха. В цветните лехи имаше празни кафяви дупки, а ниските дървета, дали името на къщата, скърцаха под напора на ледения фучащ вятър. (Диърдре мразеше лавровите дървета — толкова недодялани и меланхолични, а жилавите им листа, покрити с петна, я караха да си мисли за чумата.)

Тя стисна лакътя на полицай Уотсън и изхриптя:

— Трябва да търсим.

Повлече го към най-близката горичка от лаврови дървета. Той се позабави и Диърдре се обърна, готова да удвои усилията си. В този момент неприятният рев на вятъра изведнъж спря. Разкъсвани от противоречие, дърветата прошумоляха и попъшкаха още няколко мига и утихнаха.

Изненадващо (защото най-близката обитавана къща се намираше почти на километър) чуха лай на куче. Последва друг шум; макар и заглушен от кипарисовия жив плет, без съмнение беше човешки глас. Викаше, но не обладан от паника, а ясно и звънко като градски глашатай. Диърдре изстена:

— Езерото! — И хукна по посока на монотонните напеви. Полицаят я последва; опитваше се да я осветява с фенера, но тя тичаше толкова бързо и така криволичеше, че той постоянно я губеше от погледа си. По едно време Диърдре се спъна, падна в една леха и се изправи — ръцете и дрехите й бяха целите в кал.

Всъщност не беше истинско езеро, а изкуствен воден басейн. Бяха поразширили и придали правоъгълна форма на една обширна естествена вдлъбнатина, и бяха иззидали стени от, четирите страни, а после — засадили наоколо тръстика и друга растителност. През лятото разрешаваха на хората да се разхождат с лодки във водата. Езерцето бе приютило множество птици и дребни бозайници. Близката бетонна сграда беше опасана с висока телена ограда, а на нея висеше табела с жълт триъгълник, начупена стрела и легнал мъж; отдолу пишеше: СМЪРТНА ОПАСНОСТ. НЕ ВЛИЗАЙ. Диърдре стигна до езерото. И тогава луната, толкова бяла, че чак синееше в леденостуденото небе, тихо изплува иззад черния силует на тъмен облак. Разкри се удивителна гледка. Прав и неподвижен господин Тибс стоеше в лодка без гребла в самия център на езерото. Беше разперил широко ръце и понеже пръстите му се намираха почти на една линия със съвършения кръг на отразения образ на луната върху водната повърхност, се създаваше впечатлението, че държи в дланта си нов загадъчен свят. Панталоните и ризата му бяха разкъсани, косата му стърчеше в безпорядък във всички посоки, а ръцете под лактите и гърдите му бяха надрани и кървяха. Ала втораченото във висините лице бе белязано с такова екзалтирано блаженство, сякаш старецът виждаше как върху него струи божествена светлина, идваща направо от райските порти.