Смъртта на една марионетка [bg]

— Какво? — опита той с лек смях, но излезе като грачене през стиснато гърло. — Откъде ти хрумна тази идея, за Бога? — Роза. Разбира се. Беше забравил за Роза.

Том престана да прилича на своето предишно аз.

— Седя на този стол от доста дълго време, Николас. И вече съм много изморен. Ако започнеш да ме разиграваш, ще се озовеш в затвора. Ясно ли ти е?

Николас преглътна.

— Да, Том.

— Добре. Истината тогава.

— Ами… ръката ми… той го направи с пръстените си. Бе обърнал всичките навътре към дланта и ме стисна силно. После към края на пиесата, когато изпълзявам под масата, се напъха след мен. Наметалото му закри светлината… Озовах се в капан. Опита се да ме удуши… — гласът на Николас леко пресекна. Барнаби се наведе напред и внимателно огледа снежнобелия му врат. — О, той всъщност не ме докосна.

— Разбирам — кимна главният инспектор. — Опита се да те удуши, но всъщност не те докосна.

Николас замълча. Как да обясни чувствата, връхлетели го в онези ужасни минути, когато, полупарализиран от страх, едва успя да избегне отровния дъх на Еслин и кокалестите му пръсти, които пипнешком го търсеха в тъмнината? Опита да обясни как е съкратил около страница и половина от текста, за да накара Кити да се появи по-рано на сцената.

— Убеден ли си наистина, че единствено появата й му е попречила да те нападне?

— Тогава не… да.

— Но само временно?

— Моля?

— Ами очевидно, ако някой наистина твърдо е решил да направи нещо и не успее при първия опит, ще потърси втора възможност.

— Не помислих за това. Тогава ми се струваше, че щом се измъкна веднъж от сцената, ще бъда в безопасност.

— Нима наистина очакваш да ти повярвам?

— Звучи невероятно, знам, Том…

— Звучи направо нелепо! Би звучало много по-вероятно, ако си слязъл от сцената изплашен и разгневен. Взел си бръснача, изтичал си до тоалетната, махнал си лепенката и бинго! Виждаш му сметката, преди той да е видял твоята. Проблемът е разрешен.

— Това не е вярно.

— Признай се за виновен в убийство при самоотбрана — предложи весело Барнаби — и ще се отървеш само с три години.

— Не!

— Защо си отишъл право при масата с реквизита?

— Просто поседнах за секунда. Бях потресен. Беше ми влязла и тази треска. Болеше ме ужасно. Слязох в мъжката гримьорна. — Николас чуваше как думите излизат през тракащите му като кастанети зъби, а всяко следващо изречение е по-неубедително от предходното.

— Видя ли те някой?

— Не знам… да… Роза…

— Какво, за Бога, правеше Роза в мъжката гримьорна?

— Не беше там. Понеже не намерих пинсети, отидох в женската гримьорна.

— А кой беше в мъжката тогава?

— Никой. — Барнаби зацъка с език. — Но… — заоправдава се Николас — ако се бях занимавал с бръснача, щях да махна лепенката и веднага да се върна горе, нали? За да го сложа обратно в подноса, преди някой да забележи, че го няма.