Грозните [bg]

— О! — Толи стисна зъби. — Аз никога… Харесвам Давид, но…

— Вината не е твоя, разбра ли? Знам това. — Шай протегна ръка и леко залюля сърцето на медальона около врата на Толи. — Пък и твоят мистериозен приятел може да се появи и всичко това вече няма да има никакво значение.

Толи кимна. Съвсем вярно, пристигнат ли извънредните, романтичните трепети на Шай ще са последна грижа.

— Говорила ли си за това с Давид? Май си заслужава да го обсъдите.

— Не, не съм.

— Защо?

— Просто не е имало подходящ случай.

Шай сви устни.

— Просто така е по-удобно.

Толи изпъшка.

— Но, Шай, ти сама го каза: аз не трябваше да издавам местоположението на Мъглата. Наистина се чувствам ужасно, че го направих. Но няма да се оплаквам и да привличам вниманието.

— Да, с изключение на това нещо около врата ти. Но и то не е от особена полза, след като Давид не му е обърнал внимание.

Толи въздъхна.

— Може пък и да не му пука, защото всичко това е само в твоето… — Тя не успя да довърши. Не, това не беше плод на въображението на Шай; тя чак сега го разбра, а и го почувства. Когато Давид й показа срутения тунел на железопътната линия и сподели тайната за своите родители, той й се довери, въпреки че не трябваше да го прави. А сега и този подарък. В такъв случай дали Шай само си въобразяваше?

Някъде дълбоко в подсъзнанието си Толи се надяваше да не е така.

Накрая си пое дълбоко дъх, прогонвайки тази мисъл.

— Шай, кажи ми какво искаш да направя.

— Просто му кажи.

— Какво да му кажа?

— Причината да носиш това сърце. Кажи му за твоя загадъчен приятел.

Твърде късно е — Толи почувства, че точно това казва изразът на лицето й.

Шай кимна.

— Не искаш да му го кажеш, нали? Повече от ясно е.

— Напротив, ще го направя. Честно.

— Сигурна ли си? — Шай се извърна, потопи залък хляб в супата си и лакомо го захапа.

— Сигурна съм. — Толи докосна рамото на приятелката си и вместо да се отдръпне, Шай се обърна към нея, а лицето й светеше обнадеждено.

Толи преглътна мъчително.

— Ще му разкажа всичко, обещавам.