Кантата за Лейбовиц [A Canticle for Leibowitz - bg]
- Автор: Миллер-младший Уолтер Майкл
- Год: 1994
- Язык: болгарский
- Год: Неохрон
- Переводчик: Христина Минкова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Кантата за Лейбовиц [A Canticle for Leibowitz - bg]». Краткое содержание книги:
На фона на неумолимия апокалипсис всичко се откроява до абсурдна рязкост: смисълът, възходът и гибелта на цивилизацията; технологията като спасител и разрушител; човекът разпънат между хуманизма и егоистичната си, ирационална и разрушителна природа… Само религията е тази, която побеждава и в пораженията си.
Абатът пламна от гняв и едва се сдържа да не смаже със сандала си босия палец на крака на Поета. Вместо това го ритна в глезена, но глупакът упорствуваше.
— Аз ще приемам всички упреци вместо вас — продължи, като шумно предъвкваше бялото месо. — Това е прекрасна система; аз я измислих такава, че да е полезна и за вас, наши величайши учени. Уверен съм, че ще я намерите много удобна. Прекрасно разбирам, че преди да тръгне напред науката, трябва да се измислят и усъвършенствуват логическата и методологическата системи. И моята система за отнемани и поднасяни извинения ще бъде особено ценна за вас, дом Тадео.
— Защо?
— Не се ли досещате? Много жалко. Някой е откраднал синеглавата ми коза.
— Синеглавата коза?
— Тя имаше гола глава като Ханеган, ваше сиятелство и синя като връхчето на носа на брат Армбрустър. Имах намерение да ви подаря това животно, но някакъв подлец го открадна до пристигането ви.
Абатът стисна зъби и вдигна сандала си над пръста на Поета. Дом Тадео се намръщи леко, но сякаш не се вслушваше много в несвързаните приказки.
— Трябва ли ни синеглава коза? — попита той секретаря си.
— Не виждам никаква неотложна необходимост от нея, сър — отговори секретарят.
— Но тя е очевидна! — възрази Поета. — Казват, че сте написали уравнения, които някога ще преобърнат света. Казват, че се задава нова светла ера. И ако тя е такава светла, то някой трябва да е плешив, за да се разсее тъмнината окончателно.
— А-а, затова и козата. — Дом Тадео погледна абата. — Плоска шега. И това ли е всичко, което умее?
— Нали виждате, той просто няма какво да прави. Но да поговорим за нещо разум…
— Не-не-не! — възрази поетът. — Не ме разбрахте добре, ваше сиятелство. Козата трябва да бъде охранявана и почитана, а не разбирана. Увенчайте я с венец, изпратен от светия Лейбовиц и благодарете за възходящата заря. След това осъдете Лейбовиц и го изпратете в пустинята. Тогава няма да е нужен втори венец. С тръни. Отговорност, така се нарича това.
Враждебността на Поета стана откровена, той повече не се опитваше да бъде смешен. Донът го измери с леден поглед. Сандалът отново се заколеба над палеца на поета и абатът отново неохотно се смили над него.
— А когато — продължи Поета, — армията на вашия патрон дойде, за да завладее абатството, козата може да бъде поставена в задния двор и да бъде научена да блее: „Тук няма никой, освен мен…“, когато чуждоземните преминават наблизо.
Един от офицерите със злобно ръмжене стана от стола си, ръката му конвулсивно търсеше сабята. Той успя да я извади наполовина от ножницата и шест дюйма стомана блеснаха срещу Поета. Донът хвана офицера за китката и се опита да върне сабята обратно в ножницата, но това беше равносилно да отблъснеш ръката на статуя.
— Аха! Той не е само чертожник, но и меченосец! — язвително закрещя Поета, без да се изплаши ни най-малко. — Вашите рисунки на защитните съоръжения на абатството показват такъв художествен…
Офицерът изрева някакво ругателство и измъкна напълно сабята. Другарят му успя да го хване преди да нанесе удар. По трапезната премина ропот. Изплашените монаси наскачаха. Поета продължи да се усмихва вежливо.
— … художествен дар — продължи той. — Аз предсказвам, че вашите чертежи на нашите тайни тунели ще висят в музея на изящните…
Под масата се раздаде глухо „чвак!“. Поетът замълча насред думата, измъкна от устата си кокошата кост и пребледня мъртвешки. Той дъвчеше, преглъщаше и продължаваше да пребледнява, с безсмислен втренчен поглед.
— Вие го смачкахте — прошепна с ъгълчето на устата си.
— Дали не е заради това, което говориш? — попита абатът, като продължаваше да натиска.
— Струва ми се, че в гърлото ми заседна кост — съгласи се с него Поетът.
— Искаш ли да излезеш?
— Страхувам се, че се налага.
— Много жалко. Ще ни липсваш. — Дом Пауло още веднъж натисна пръста му. — Сега можеш да вървиш.
Поетът въздъхна с облекчение, избърса уста и стана. Той изпразни виното от чашата си и я обърна в центъра на подноса. Нещо в поведението му ги заставяше да го гледат. Поетът смъкна превръзката от окото си, наклони глава над шепата си и натисна. Стъкленото му око падна в дланта му, което предизвика възгласи на учудване от страна на тексарканците, които очевидно не подозираха за изкуственото му око.
— Следи ги добре — каза Поетът на стъкленото око, а след това го сложи върху чашата, от където то злобно се опули към дом Тадео.