Кантата за Лейбовиц [A Canticle for Leibowitz - bg]

— Нали виждате, той просто няма какво да прави. Но да поговорим за нещо разум…

— Не-не-не! — възрази поетът. — Не ме разбрахте добре, ваше сиятелство. Козата трябва да бъде охранявана и почитана, а не разбирана. Увенчайте я с венец, изпратен от светия Лейбовиц и благодарете за възходящата заря. След това осъдете Лейбовиц и го изпратете в пустинята. Тогава няма да е нужен втори венец. С тръни. Отговорност, така се нарича това.

Враждебността на Поета стана откровена, той повече не се опитваше да бъде смешен. Донът го измери с леден поглед. Сандалът отново се заколеба над палеца на поета и абатът отново неохотно се смили над него.

— А когато — продължи Поета, — армията на вашия патрон дойде, за да завладее абатството, козата може да бъде поставена в задния двор и да бъде научена да блее: „Тук няма никой, освен мен…“, когато чуждоземните преминават наблизо.

Един от офицерите със злобно ръмжене стана от стола си, ръката му конвулсивно търсеше сабята. Той успя да я извади наполовина от ножницата и шест дюйма стомана блеснаха срещу Поета. Донът хвана офицера за китката и се опита да върне сабята обратно в ножницата, но това беше равносилно да отблъснеш ръката на статуя.

— Аха! Той не е само чертожник, но и меченосец! — язвително закрещя Поета, без да се изплаши ни най-малко. — Вашите рисунки на защитните съоръжения на абатството показват такъв художествен…

Офицерът изрева някакво ругателство и измъкна напълно сабята. Другарят му успя да го хване преди да нанесе удар. По трапезната премина ропот. Изплашените монаси наскачаха. Поета продължи да се усмихва вежливо.

— … художествен дар — продължи той. — Аз предсказвам, че вашите чертежи на нашите тайни тунели ще висят в музея на изящните…

Под масата се раздаде глухо „чвак!“. Поетът замълча насред думата, измъкна от устата си кокошата кост и пребледня мъртвешки. Той дъвчеше, преглъщаше и продължаваше да пребледнява, с безсмислен втренчен поглед.

— Вие го смачкахте — прошепна с ъгълчето на устата си.

— Дали не е заради това, което говориш? — попита абатът, като продължаваше да натиска.

— Струва ми се, че в гърлото ми заседна кост — съгласи се с него Поетът.

— Искаш ли да излезеш?

— Страхувам се, че се налага.

— Много жалко. Ще ни липсваш. — Дом Пауло още веднъж натисна пръста му. — Сега можеш да вървиш.

Поетът въздъхна с облекчение, избърса уста и стана. Той изпразни виното от чашата си и я обърна в центъра на подноса. Нещо в поведението му ги заставяше да го гледат. Поетът смъкна превръзката от окото си, наклони глава над шепата си и натисна. Стъкленото му око падна в дланта му, което предизвика възгласи на учудване от страна на тексарканците, които очевидно не подозираха за изкуственото му око.

— Следи ги добре — каза Поетът на стъкленото око, а след това го сложи върху чашата, от където то злобно се опули към дом Тадео.