Кантата за Лейбовиц [A Canticle for Leibowitz - bg]

Абатът погледна строго фигурата вляво от себе си.

— Поете!

Той картинно се поклони и се усмихна.

— Добър вечер, господа, дом учени, почтено общество — ораторствуваше той. — Какво ще имаме за вечеря днес? Печена риба и медни пити в чест на временното възкръсване на някое наше началство? Или вие, господин абат, най-после сварихте гъската на кмета на Санли-Бувитс?

— Аз искам да сваря…

— Ха! — Поета с любезен вид се обърна към учения: — Какви кулинарни съвършенства са представени тук, дом Тадео! Трябва да се присъединявате към нас колкото може по-често. Предполагам, че в гостната не ви дават нищо повече от печени фазани и невероятни бифтеци. Позор! Нашата маса е много по-добра. Надявам се, тази вечер вкусът на брата-кулинар… О… — Поетът потърка ръце и алчно се озъби. — Навярно ще опитаме неговото възхитително фалшиво прасенце с майонеза а ла фра Джон, а?

— Звучи любопитно — каза ученият. — А какво означава?

— Тлъст броненосец с препечена царевица, сварен в магарешко мляко. Обикновеното неделно меню.

— Поете! — извика абатът и се обърна към дона: — Моля да ме извините за присъствието му сред нас. Той не е канен.

Ученият изучаваше Поета със студено веселие.

— Нашият господин Ханеган също държи няколко придворни шута — каза той. — Познавам се добре с тях. Не е необходимо да се извинявате заради него.

Поета скочи от стола си и се поклони ниско на дона.

— Тогава ми позволете да се извиня заради абата, сър! — заяви той с чувство.

Постоя известно време наведен. Всички чакаха да престане да се прави на глупак. Но вместо това той неочаквано се дръпна, седна на мястото си и прободе с вилица пушената кокошка от дървената чиния. Като и откъсна крака, той с вкус започна да гризе. Всички го гледаха объркано.

— Предполагам, че имате право да не приемете моето извинение заради абата — каза накрая той.

Ученият леко се изчерви.

— Преди това ще те изхвърля навън, червей — каза Голт — за да осъзнаеш, колко низка е постъпката ти.

Поета кимна с глава, като не преставаше да мляска.

— Той е очарователно низък, наистина — съгласи се Поетът.

„Някога Голт ще получи удар от него“ — помисли дом Пауло.

Младият свещеник беше силно ядосан и се мъчеше да раздуха инцидента до абсурд, за да намери причина да изгони глупака.

— Извини се най-после на господаря си — заповяда той. — И обясни какво се е случило.

— Прекратете, отче, спрете — бързо се намеси дом Пауло.

Поета се усмихна грациозно на абата.

— Всичко е наред, господарю — каза той. — Аз съвсем не се каня да се извинявам за вас. Вие се извинявате за мене, аз се извинявам за вас — не са ли това похвални упражнения във вежливост и добропорядъчност? Но никой не иска да се извинява заради себе си… чудно. Ако се използува моята система, всеки ще бъде извинен, без да е длъжен да го прави сам.

Изглежда само офицерът намери забележката на поета за забавна. Дом Тадео се усмихваше напрегнато, но това беше усмивката на човек, наблюдаващ неумелите увъртания на дресираното животно.

— И така — продължи Поета — ако позволите да бъда ваш покорен слуга, господарю, никога няма да ви се наложи да се унижавате. Като ваш унижаващ се адвокат, например, ще бъда длъжен да отида при гостите и да поднеса извинения за това, че има бълхи. И на бълхите… поради внезапната промяна в храненето.