История на Българското възраждане
- Автор: Стоянов Иван
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «История на Българското възраждане». Краткое содержание книги:
Изданието може да бъде полезно и на докторанти, специалисти по история и всички, които проявяват интерес към събитията и процесите от българската история през XVIII и XIX век.
Датирането в изложението е по стар стил — практиката, която по това време се използва в Европейския изток. За да се получи датиране по нов стил, за XIX век се прибавят 12, а за XX век — 13 дни.
В Мемоара комитетските дейци обособяват два основни раздела, които дават пълни сведения за техните държавнотворчески възгледи. Първият е озаглавен „За политическата самостоятелност“, а вторият — „За българската черкова“.
В първия раздел са включени 15 основни положения, предвиждащи всички най-важни страни в изграждането на автономната българска държава. Според членовете на ТЦБК „Българското царство“, включващо провинциите, населени с българи, е зависимо в политическо отношение от Османската империя, а султанът ще носи и титлата „цар на българите“. Коронясването му като български цар става в една от старите български столици, която се предпочете от Народното събрание. Непосредственото ръководство на държавата се осъществява от царския наместник — християнин, избран от народното представителство и признат от султана. „Царският тоз наместник да бъде след негово Вел. Султана глава на държавата, на управлението и на изпълнителната сила, върховен началник на българската войска и изпълнител на правосъдието“ (чл. 6).
Царският наместник ще управлява държавата с помощта на съвет, чиито членове са „изключително българи“, избрани от Народното събрание. Те разделят властта помежду си и всеки един е началник на едно отделение. Членовете на съвета трябва да имат право на инициатива за изработване на законопроекти и на проекта на държавния бюджет, които след обсъждане и одобрение от Народното събрание се поднасят за утвърждаване на царския наместник. Всички те „да бъдат под взаимна отговорност за делата си и заради това никое решение на царския наместник не ще има законна сила, ако не бъде подписано и от членовете на съвета“ (чл. 7).
Съдържанието на чл. 7 показва, че ТЦБК. отдава своите предпочитания на парламента — органа, който избира и царския наместник, и членовете на правителството. На последното принадлежат законодателната инициатива и подготовката на законопроекти, включително и на проекта за държавния бюджет, но решаващата дума се предоставя на Народното събрание, като утвърждаването на приетите от него закони е право на царския наместник. Интересна и съвременно звучаща е постановката на въпроса за взаимната отговорност, която се предвижда в чл. 7. Според нея решенията на царския наместник не могат да добият законна сила, ако не са одобрени и подписани от членовете на правителството. Тази взаимна зависимост между правителство и княз има дълбок замисъл. Явно членовете на Тайния комитет не искат да допуснат възможността държавният глава, който, макар и християнин, ще бъде назначаван от султана, да има неконтролируеми права за намеса в живота на държавата.
Това е изключително важен момент, който отрежда по-скоро представителни функции на султанския наместник и почти никакви реални възможности за самостоятелно налагане в държавните дела. Този принцип показва по категоричен начин привързаността към буржоазно-либералните идеи на комитетските дейци.
Много точни и ясни са вижданията на ТЦБК по въпроса за мястото и ролята на Народното събрание в автономната българска държава. Чл. 8 отрежда събранието да се състои от определено число членове, които да представят „всичките български населения“. „Те да се избират от народа по вишегласие, според особен един избирателен закон, без ни най-малко намесване от страна на правителството.“ Времето за свикване на редовните сесии се определя от закона, като се предвиждат и извънредни сесии при нужда. Заседанията на събранието са открити и се провеждат в столицата на българската държава. Те се „отварят“ от султана или наместника му с „императорско слово“. Събранието отговаря на това слово и има правото да задава въпроси — „правото да попитва“. Парламентът осъществява контрол над правителството и има право да обвинява и дава под съд членовете му. Той обсъжда предложените законопроекти и ги одобрява или отхвърля, като предварително изисква мотивировка за полезността и нуждата от проектираните закони. Събранието си изработва вътрешен правилник, избира си председател, подпредседатели и други потребни помощни органи измежду членовете си.
Приведените основни положения за конституирането и функциите на Народното събрание показват дълбочината на познанията на съставителите на Мемоара по парламентарните въпроси. Според дейците на ТЦБК парламентът е основният държавен орган в страната — той избира царския наместник и министрите, контролира тяхната дейност и при необходимост дава под съд членовете на кабинета, приема предложените законопроекти и ги превръща в закони. Това идва да подскаже по категоричен начин, че според комитетските членове най-приемливата форма на държавно управление за България е парламентарната монархия. Точното поясняване на функциите на държавния глава и парламента не оставя и съмнение в това, че за народните избраници се предвиждат много по-големи пълномощия, отколкото за царския наместник. Това съответства напълно на буржоазно-либералната доктрина, отстоявана от ТЦБК.