История на Българското възраждане
- Автор: Стоянов Иван
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «История на Българското възраждане». Краткое содержание книги:
Изданието може да бъде полезно и на докторанти, специалисти по история и всички, които проявяват интерес към събитията и процесите от българската история през XVIII и XIX век.
Датирането в изложението е по стар стил — практиката, която по това време се използва в Европейския изток. За да се получи датиране по нов стил, за XIX век се прибавят 12, а за XX век — 13 дни.
През 1866–1867 г. Османската империя е подложена на натиск както от страна на Франция, така и от страна на Русия. Докато първата настоява за реформи в духа на Хатихумаюна, втората иска автономия за покорените християнски народи. По това време канцлерът на Русия княз А. Горчаков пуска израза „автономия или анатомия“, който не предвещавал нищо добро за Турция. В тази обстановка през 1866 г. се ражда проектът на руския посланик в Цариград генерал Н. П. Игнатиев за създаване на една голяма южнославянска държава, в която да се обединят Сърбия и България и която да играе ролята на бариера пред домогванията на Запада на изток.
Появата на тази идея активизира „старите“ в Букурещ. Те разработват специален документ, озаглавен „Програма за политическите отношения на сърбо-българите (българо-сърбите) или за тяхното сърдечно отношение“, предвиждащ създаване на федеративна държава, наречена Сърбо-България или Българо-Сърбия. В проведеното на 5 април 1867 г. събрание в румънската столица, на което присъстват и представители на одеските българи, програмата е одобрена. Сръбското правителство обаче отклонява подписването й, тъй като не искало да се ангажира пряко с българското освободително движение. Последното било използвано от Белград единствено с цел да се оказва натиск върху Турция, но не и да се решават българските проблеми. Същата цел имат и двете изпратени в българските земи чети през пролетта на 1867 г.
След провала на проекта за федерация със Сърбия Добродетелната дружина, пак по внушение на Русия, възприема нова идея — за дуализъм с Турция. Предложение в този смисъл е направено с меморандум, подписан от членовете на дружината, до Парижката мирна конференция по Критския въпрос през януари 1869 г. Разбира се, конкретен резултат и този път не е постигнат.
Решителен противник на революционното движение, Добродетелната дружина прави много в областта на мирната революция. Тя отпуска големи средства за подпомагане на просветното движение, изпраща и издържа много български младежи, за да завършат образованието си в Европа и Русия, участва в създаването на Българското книжовно дружество, защитава българската кауза при всеки удобен случай. Печатният й орган в. „Отечество“, започнал да излиза през 1869 г., подкрепя неизменно руската балканска политика и ратува за сближение между южните славяни.
Активна роля сред емиграцията през разглеждания период играе и Одеското българско настоятелство. През 1858 г. то получава официално признание от руското правителство като благотворителна организация под попечителството и ръководството на Херсонския архиепископ. По-видни негови членове са Николай X. Палаузов, Николай М. Тошков, братя Тошкович, Василий Рашеев, Константин Палаузов.
Независимо от това, че Настоятелството се намира на територията на Южна Русия, то е по-самостоятелно в своите действия и не се подчинява така сляпо на руската политика, както прави Добродетелната дружина. Въпреки това Одеското настоятелство се включва в изграждането и приемането на проекта по създаването на южнославянската федерация през пролетта на 1867 г. В Букурещ са изпратени Н. М. Тошков и В. Рашеев, които участват в събранието на 5 април, а П. Грамадов е определен за посредник между Букурещ и Одеса, който трябвало да координира действията на двата центъра.
След провала на тази инициатива Одеското настоятелство подкрепя дейците на Тайния комитет и отпуска средства за издаването на печатния му орган в. „Народност“. По-късно настоятелството се свързва с дейците на БРЦК, подкрепя материално Л. Каравелов при издаването на в. „Свобода“, поддържа връзки с В. Левски и не е случаен фактът, че самият Апостол нарича Одеското настоятелство „нашият комитет в Одеса“. И след смъртта на Левски одеските българи подкрепят БРЦК и неговите революционни инициативи. Настоятелството играе активна роля по време на Старозагорското и Априлското въстание, по време на сръбско-турската война през 1876 г., в навечерието и по време на Освободителната война.
По своята социална характеристика двете русофилски организации не се различават, но по своя начин на действие, по своето отношение към българското революционно движение и дори към Русия те най-често се разминават доста съществено.
През 1866 г. е формирана нова политическа организация на българската емиграция — Тайният централен български комитет (ТЦБК). Тя възниква във връзка с детронирането на княз Куза и появилата се опасност от турска интервенция в Румъния. Пред назряващия военен конфликт румънският таен комитет, организатор и извършител на преврата, търси помощта на българите. След отказа на Раковски преговорите продължават с неговия помощник Иван Касабов. Те завършват успешно и в края на март 1866 г. комитетът става факт. Негови членове са Ив. Касабов, Димитър Диамандиев, Атанас Андреев и Харалам-би Сяров. По-късно в комитета участват Пандели Кисимов, Иван Адженов, Иван Грудов, Кирияк Цанков.