История на Българското възраждане
- Автор: Стоянов Иван
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «История на Българското възраждане». Краткое содержание книги:
Изданието може да бъде полезно и на докторанти, специалисти по история и всички, които проявяват интерес към събитията и процесите от българската история през XVIII и XIX век.
Датирането в изложението е по стар стил — практиката, която по това време се използва в Европейския изток. За да се получи датиране по нов стил, за XIX век се прибавят 12, а за XX век — 13 дни.
Поради тежестта, която Раковски отдава на сформираните вън от България въстанически сили — полкове, отряди, чети, тактиката му се определя като четническа, за да се подчертае основното различие с наложилите се по-късно тактически възгледи в освободителната борба. Това, че той разчита на четите и другите формирования, съвсем не означава, че Раковски ги приема като решаващ фактор за победата. Той подчинява действията им на проектираното масово народно въстание, направлявано от едно централно ръководство — Тайна канцелария, Привременно българско началство, Върховно народно българско тайно гражданско началство.
Ясно и категорично е мнението на Раковски за Османската империя и наложения от нея ред в покорените земи. В спомените му, озаглавени „Неповинен българин“, той изрично заявява: „Турското правителство в състоянието, което е достигнало, прилично може да ся уподоби на едно тяло, което е превзето от живинични болки и язви и ся колебае да падне — и ако затвориш едната, друга ся отваря — и за конечно изцеление трябва това тяло да го закопайш в земята.“ Такъв е основният извод, до който стига Раковски в резултат на своите наблюдения над турската действителност.
Като добър политик и дипломат Георги Раковски е наясно със стремежите на Великите сили в Европейския югоизток. Той е между първите, които осъзнават, че българският въпрос е част от големия Източен въпрос и че неговото разрешаване трябва да се търси в контекста на основния проблем. Много често Раковски отправя остра критика към политиката на тези страни. Така в „Дунавски лебед“ той пише: „В дипломатическия днешен свят и в Европейската политика, коя се управлява от няколко си увенчани, няма ни човеколюбив, ни любов ближнаго, ни вяра, всичко е особена корист и лична полза! Правда по-силнаго да владее!“ Въпреки всичко обаче Раковски осъзнава, че без благоволението на тези сили българският въпрос не може да бъде разрешен. Ето защо той предвижда информиране на техните правителства за целите на българското въстание.
Макар да проявява по-специално отношение към Русия, като я нарича „майка на славянския род“, „покровителка на българите“, Раковски не спестява и критиката си към северната империя, когато прецени, че тя е необходима. Политиката й спрямо българите е обявена за убийствена тогава, когато тя насърчава селските маси от Северозападна България да се преселват в нейните предели.
През целия си живот Раковски работи за обединение на балканските народи срещу общия неприятел. Той търси съдействието на сърби, гърци, черногорци, румъни, но никога не отстъпва от историческите позиции, завоювани през вековете от българския народ.
Забележителен патриот и революционер, политик и дипломат, Раковски прави всичко в името на България. Издигнатите от него идеи и тактически възгледи отговарят на степента на развитие на българското общество и на българската политическа мисъл. Те обогатяват революционната практика, а натрупаният опит е използван от неговите последователи.
Политически организации и идейни течения през 60-те години на XIX век
През 60-те години на века укрепналата буржоазия търси различни пътища за разрешаване на българския въпрос. Активизирането на европейската политика, преструктурирането на политическото пространство и новото раздвижване на Балканите пораждат надежди сред различните групировки най-вече на българската емиграция. Запозната с интересите и позициите на Великите сили, тя следи внимателно развоя на събитията с оглед на българските въжделения и търси удобен момент за тяхното излагане и отстояване.
В началото на 60-те години на политическата сцена отново излиза организацията на едрите български търговци във Влашко, известна като Комитет на старите, Епитропия и Средоточно попечителство от предходното десетилетие. Този път през 1862 г. тя се появява под името Добродетелна дружина. Излизането й от продължителния зимен сън е свързано с активизирането на Русия, която след Парижкия мир беше отстранена от компанията на главните действащи лица на Балканите. През 60-те години Петербург възвръща самочувствието си и започва да се намесва осезателно в политическите дела на Европейския югоизток.
По-видни членове на Добродетелната дружина през този период са двамата братя Христо и Евлоги Георгиеви, д-р П. Протич, д-р Г. Атанасович, Хр. Мустаков, митрополит Панарет Рашев, д-р Н. Василиади. И сега, както и преди, „старите“ продължават да следват стриктно указанията на руската политика и дипломация, като се ръководят от разбирането, че Русия е най-сигурният гарант за получаване на желаното от българите.