По границите на Далечния запад
- Автор: Сальгари Эмилио
- Серия: delle avventure nel far west #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Божан Христов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «По границите на Далечния запад». Краткое содержание книги:
Но що за личност бил този „писарушка“ Салгари? Защо подписвал писмата си до своята годеница „Твоят див малаец“? Защо пред домашния си лекар, който го лекувал от малария, се кълнял, че прихванал болестта в Индия? Каква нужда е изпитвал да се показва на балкона, преоблечен като пират, когато минавали ученички край дома му на „Корсо Казале“ в Торино, или да се дуелира със синовете си на двора, както твърдели съседите? Това дало повод на един виден психиатър. като се посъветвал с биографа на Салгари, да определи „казуса Салгари“ като характерен случай на митомания.
Още от младини Салгари страдал от болезнена амбиция, но света му се изплъзнал, всичко му убегнало. Опитал се да стане боксьор, колоездач, фехтовач, ала без успех. Скъсали го и на изпитите в морското училище в Триест. Затова героят, какъвто той не е могъл да стане, става действуващо лице в романите му. Така се родили Черният Корсар, Сандокан, Янец, ТремалНаик. Мариана. Йоланта и други. Героите на Салгари са красиви и снажни (а самият той бил висок метър и шестдесет), обладаващи необикновена сила (в противовес на заключението „слаботелесен“ на комисията на морското училище). Не му оставало друго освен да си измисли свой свят, да се превъплъти в своите герои. Романистите на английската и френската приключенска литература били до един пътешественици, обиколили по няколко пъти света. Бедният Салгари трябвало сам да придобие своя опит на пътешественик, тъй като никога не му се удало да напусне Торино. От градската библиотека, където отивал всяка сутрин, мъкнел в къщи десетки ситно изписани листове с имена на екзотични растения и животни, на географски описания и исторически справки. „Пътешественикът с бомбе“ можел да се придвижва в коя да е част на света, вещо и убедително да разказва както за морето и пиратските кораби, така и за джунглата, прерията или Северния полюс. Бил също така винаги готов да откликва с нов роман на всяко по-голямо политическо събитие: още незавършила испано-американската война за Куба, излязъл романа му „Капитанката на Юкатан“, тунизийското въстание било последвано от „Разбойниците от Риф“. Понякога фантазията му направо изпреварвала събитията, какъвто бил случаят с книгата му „Сред ледовете“, конфискувана от властите, понеже описвала досущ правителствения проект за полярна експедиция.
Наречен „италианският Жул Верн“, Салгари (1863–1911) оставил богато литературно наследство: осемдесет романа и сто й тридесет разказа. Плодовете на невероятната си фантазия изливал в своите съчинения, които били развлекателно и познавателно четиво за четири поколения. Огромното му творчество се разделя на четири поредици: Малайските пирати, Корсарите, Далечният Запад, Африкански и източни приключения.
В миналото Салгари е издаван у нас в подборен превод и на брошури, които далеч не са могли да го представят в истинския му ръст на голям приключенски автор.
След успеха на „Черният корсар“, който излезе през 1981 г. през тази година издателство „Отечество“ ще предложи на своите млади читатели освен настоящата книга, още „Тайните на черната джунгла“ и „Последната битка на Сандокан“, всяка една от които най-ярко представя отделните поредици на Салгари. Така едно голямо и забравено творчество през последните четиридесет години у нас ще намери отново мястото си сред другите творби за приключения и пътешествия.
Божан Христов
Но напразно хабеха дъха си. Негрите и метисите продължаваха да бягат и да всяват тревога. Малобройни стада от волове, коне и прекрасни диви пуйки, които също бягаха.
— Да ги оставим да викат — Така ще привлекат вниманието на управителя, който бързо ще притича и ще ме познае.
При един завой на реката се появи неочаквано красива къща с дълги навеси край нея и защитена от висок, як стобор, стигащ до ръба на дълбок ров. Това бе асиендата Сан Фелипе.
След успешната война срещу Мексико, американското правителство неочаквано се оказало собственик на огромни територии, населени само с индиански племена. В желанието си да възнагради храбрите офицери, участвували в тази война, правителството решило да им подари обширни имения със задължението да ги обработват. Мнозина, натрупали значително богатство по време на войната, приели този дар, който един ден да стане извор на големи приходи, и след като се сбогували с градовете от изток, си построили тук-там асиенди, като избирали най-плодородните земи, пригодени предимно за обработване на памук и отглеждането на коне и добитък.
Полковник Девандел бил един от първите, които стигнали до границите на Далечния Запад. Той познавал тези места стъпка по стъпка, а може би предугаждал, че Соленото езеро по това време ненаселено от мормоните, нито от други заселници, един ден ще придобие голямо значение: той си построи тук обширна асиенда без да пропусне да я огради и укрепи, понеже арапахите твърдяха че са единствените притежатели на тези земи.
Построената почти на края на един полуостров, там където река Уебър се вливаше в езерото, асиендата скоро процъфтяла, защото до този момент изглежда индианците не бяха открили нейното съществувание.
Вече вдовец на една много богата мексиканка, полковникът довел тук двете си деца, Мери и Джордж, които никога не би оставил, ако бързо не бил повикан от американското правителство да се справи с кръвопролитния бунт на индианците от 1863-а, вдигнат от три известни племена в Утах, Колорадо и Вайоминг: сиусите, шайените и арапахите, свързани в траен, отбранителен и нападателен съюз срещу непрестанното нахлуване на бледоликите.
Асиендата се състоеше от двуетажната къща с приятен вид, построена изцяло от дърво и, както казахме, заобиколена от як стобор и ров, дълбок няколко метра, който конете на червенокожите не можеха да прескочат. Така укрепена, асиендата бе в състояние да окаже продължителна съпротива и да издържи дълга обсада, тъй като навесите й прашеха от провизии, а околните прерии гъмжеха от коне, добитък, биволи и безброй стада пуйки. Отбраната разполагаше с петнадесетина пушки, с които знаеха да боравят негрите и метисите. Разбира се, тя имаше и свои слаби страни. Построена изцяло от смолисти греди, взети от близките борови гори, тя бе изложена на риска от лесен пожар, който би могъл да я унищожи за няколко часа, заедно със защитниците й.
Джон, който и друг път бе идвал в асиендата, не обърна внимание на виковете на негрите и кучешкия лай, и поведе хората си и Минехаха през последните плантации, които заобикаляха асиендата, премина решително подвижния мост, пуснат над рова, като не преставаше да вика: — Amigos! Amigos! — от страх да не го застигне някой куршум.
Канеше се да влезе в двора пред главната сграда, когато един метис облечен по мексикански и следван от дузина негри, препречи пътя му, насочвайки пищовите си.
— Хей, Моралес, не познаваш ли вече приятелите си? — викна му Джон. — Къде са господин Джордж и мис Мери?
— Виж ти! — възкликна мексиканецът, който отстъпи и свали пищовите си. — Съветникът на господаря!
После, докато негрите на свой ред прибираха оръжието си, се затича към къщата, като викаше с все гърло:
— Господине!… Мис!… Тичайте! Пратеници на полковника! Миг след това на главния вход на къщата се показа красив младеж на около петнадесет години, добре сложен, с мургава кожа, силно черни коси и очи. Следваше го едно момиче, което необикновено му приличаше, малко по-младо от него и то тъй мургаво, но със същите тъмночерни коси и очи, и стройно като млада палма.
— Джон!… Джон!
— Да, млади господари, самият аз съм — отвърна съветникът и свали омачканата си шапка.
— Елате, елате! — каза Джордж, синът на полковника, като се насочи към къщата, следван от сестра си и двамата трапери.
— Един момент, господин Девандел — каза Джон. — Наредете преди всичко да вдигнат моста и съберете всичките си хора.
— Защо! — попита младежът.
— Защото индианците могат да пристигнат всяка минута.
— Кои? Арапахите ли?
— Заедно със сиусите, господин Девандел.