Специалист от Сицилия
- Автор: Луис Норман
- Язык: болгарский
- Переводчик: Желяз Янков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Специалист от Сицилия». Краткое содержание книги:
— Ето го — каза един от тях на останалите, прикривайки с ръка устата си.
На Виктор му направи впечатление само това, че четиримата някак си не пасваха на обстановката. Бяха твърде дребни, твърде тихи и твърде сплотени като група. Младите художници и техните почитатели, които идваха тук, защото храната беше евтина и можеха да хапнат и на кредит, имаха нещо общо по външност и държане, което у тези хора липсваше. Те приличаха на келнери в почивния си ден, лишени от професионалното самочувствие. Келнерката прие поръчката им за напитки от един от тях, който се обърна към нея с почтителност, на каквато тя не беше свикнала, и с нервна усмивка й се извини, че приятелите му много дълго избират. Той седеше с лице към Виктор, който обърна глава, сетне пак погледна към него, по-скоро чувствайки, отколкото виждайки с периферното си зрение, че този човек не сваля очи от него. Човекът му се усмихна като на стар познат.
Виктор зарови в паметта си, като се мъчеше да си спомни къде е виждал това лице с добре оформени, стегнати черти, малки очи и черна гъста коса, която започваше едва ли не от веждите. Не можа да си припомни. Джони подхвана разговор за един мач на отбора „Ред сокс“, който бяха гледали заедно през лятото. Когато келнерката мина покрай тях, Виктор протегна ръка така, че тя, ще не ще, трябваше да я докосне с бедрото си. Нещо пак го накара да обърне глава; онзи още го следеше с поглед, все така усмихнат. Той каза нещо, но то потъна във внезапно нахлулите от близката врата шумен говор и рок музика. Озадачен, Виктор се наведе към човека, очаквайки да затихне глъчката.
— Мръсно копеле — изруга онзи, все тъй усмихнат. Или поне нещо такова.
— Кво каза? — попита Виктор. Може би така му се чу, или пък онзи беше пиян.
— Мръсно копеле — повтори човекът, този път съвсем ясно.
Лицето на Виктор пламна и той стана, клатушкайки се след трите бири и четирите мартини. В такива случая много му се искаше да може да гледа с онзи прословут поглед, който за баща му в началото на кариерата му е бил по-добра защита от всякакъв револвер. Но в погледа на дон Винченте искреше увереност в собствените сили, която той не можа да предаде на никой от синовете си. Вместо това Виктор прибягваше към ругатни.
В ресторанта настъпи тишина. Джукбоксът замлъкна и всички обърнаха глави към тях.
— Ако някой се интересува — каза човекът, — мога да ви представя мистър Виктор Стивънс. Прочутият мистър Виктор Стивънс, всички сте слушали за него. Когато няма кого да изнасили, прибягва до ръчната индустрия.
— Който сега май си е наумил да вдига патърдия или нещо такова — намеси се втори от компанията. Той побутна чашата си, подпря се с ръце на масата и стана.
— Да се измитаме оттук — зашепна Джони. Но до Виктор вече бяха застанали и го държаха за ръцете двама колежани, които действаха като пазители на реда в съботните вечери, когато ставаше прекалено оживено, а иначе работеха в кухнята.
— Не чухте ли как този ме оскърби? — попита Виктор.
— Чухме, мистър Стивънс, и ще помолим и него, и компанията му да напуснат. Но струва ни се, във ваш интерес е вие и приятелят ви да тръгнете първи.
— Пуснете ми ръцете. Трябва да платя.
— Всичко, което сте консумирали тук, е за сметка на заведението. А сега да тръгваме, мистър Стивънс, ще бъдете ли така добри? Колкото по-скоро се махнете оттук с приятеля си, толкова по-малка е вероятността да пострада някой.
Виктор и Джони излязоха, седнаха в колата и запрашиха по черния път към шосето. Джони предложи уж по-пряк път, но той ги изведе до някаква ферма и трябваше да обръщат. Едва върнали се до кръстопътя, един „Скайларк“, в който седяха четиримата, ги настигна и ги притисна към края на пътя. Като ги видя да излизат от автомобила, всеки стиснал по една дръжка от кирка, Виктор изскочи от колата и хукна обратно към ресторанта, сподирен от четиримата. От ресторанта го деляха две мили, той имаше малък аванс пред преследвачите си, но след толкова седмици, прекарани главно пред телевизора в пиене на бира, той не беше във форма и знаеше, че няма да им избяга. Продължи да тича, защото не му оставаше нищо друго, ала четиримата дребни мъже бавно, но сигурно го настигаха. Отдясно видя някаква занемарена овощна градина с чепати, болнави ябълкови дръвчета и се втурна през ниския жив плет с надеждата да се скрие някъде. Но дръвчетата бяха хилави и далеч едно от друго, а безлистните им клони не предлагаха убежище.