Специалист от Сицилия
- Автор: Луис Норман
- Язык: болгарский
- Переводчик: Желяз Янков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Специалист от Сицилия». Краткое содержание книги:
След месец Марк получи вестта за смъртта на майка си. Мъката му се засилваше и от това, че неотдавнашните събития помрачаваха все повече отношенията му с Тереза.
— Нима ти наистина вярваш, че той изобщо не я е нападнал? — попита тя. Лицето й пак беше замръзнало в това ново изражение на гняв и мъжка решителност.
— Зависи какво разбираш под „нападнал“. Говорих в клуба с Вайсман. Тя положително го е насърчила, макар че може да не е очаквала нещата да стигнат толкова далеч.
— Той от години върши такива безобразия и все му се разминава.
— Защо мислиш така?
— Всички говорят това.
— Хорските приказки не са доказателство. Този момък е италианец като нас. Маса хора в този град все още с готовност вярват на всичко лошо за италианците. Точно като кампанията, която води „Икзаминър“. Стивънс е италианец, значи дай да му пришием всички хулиганщини в този град.
— Достатъчно е да го погледнеш, за да разбереш, че е психопат.
— За теб може да е така, за мен не е. Познавам Виктор много добре. Половината му беда е, че родителите му са го родили късно. Той страда от прекаленото треперене над него и от липса на самоувереност. Отнасяй се с него както трябва и ще видиш, че е разбран.
— Ти винаги ще го защищаваш, каквото и да стане. Какъв смисъл има да говорим за това?
— Защищавам го, защото вярвам, че заслужава защита.
— Той си е жив гангстер. Ти знаеш ли, че е свързан със Спина?
— Със Спина?
— Да, Спина, стария ти приятел от Сицилия. Човекът, който уреди да дойдем тук. Виктор Стивънс миналата година е ходил в Насау, за да се срещне с него.
— Това е ново за мен — каза Марк. — Откъде имаш тези сведения?
— От Хана Коболд.
— Жената… по-точно, вдовицата на Коболд! — Марк беше удивен. Втората от заповедите, от която Коболд би трябвало да се ръководи в живота си, повеляваше потайност и мълчание, най-вече в присъствието на жени. — Аз дори не знаех, че е женен, докато ти не ми каза онзи ден.
— Той не говореше много за нея — обясни Тереза. — Тя е еврейка. Някои италианци от второто поколение тук са си все същите, дори онези, които са завършили колеж. Впрочем, тя иска да поговори с теб, когато имаш време.
— С мен? За какво?
Само жена, живяла с него десет години, би могла да долови тревогата и раздразнението в равния му глас.
— За Андрю. Тя търси някое частно детективско бюро, което би се заело да разследва обстоятелствата около смъртта му, и смята, че ти можеш да я насочиш.
Още преди Тереза да му отговори, той знаеше какво го чака. Малкото безлично нищожество, това еврейче от дълбините на Коболдовия живот, излизаше на сцената с твърдото убеждение, че правосъдието и законът са вечни. Сега тя щеше да действува търпеливо, неуморно, подготвена за всякакви разочарования и пречки по пътя към целта й. Защо ще пита точно него за детективско бюро! Всеки знае как и къде може да се намери такова бюро. Хана Коболд по този начин го предупреждаваше, че го следи.
— С частни детективи не се занимавам — отсече той. — Само ще хвърля пари на вятъра, но защо не се обърне към бюрото на Пинкертон? Кажи й, че може да намери телефона в указателя.
11
Виктор избягваше старите си любими свърталища и прекарваше повечето от времето си у дома, докато не секнаха заплашителните писма и тайнствените обаждания по телефона, чиято цел сигурно беше да се проверява дали е в къщи или навън. На дванадесети декември беше двадесетият му рожден ден. Дон Винченте му беше подарил нов светлокафяв „Тъндърбърд“ в замяна на колата, която той разби малко преди историята с Елвира, и рано следобед Виктор тръгна с приятеля си Джони Вентура, китарист в един рок състав, към ресторанта „Дофен“ край езерото Машапог на петдесетина мили от града.
При Стърбридж те излязоха от магистралата и хванаха шосето за Уилбър Крос. Беше прекрасен ден в началото на зимата: под кристалното небе се стелеше равна плодородна земя с педантично планирани и оцветени сгради като изпипани играчки на някое милионерско дете; петна от скреж като сив мъх се таяха в сенките, където чакаха падането на нощта, за да плъзнат отново навсякъде. Към „Дофен“, масивна фермерска къща в сдържания местен стил, чието очарование беше нарушено от пристройките от жълтеникави тухли, се стигаше по черен път, който се отклоняваше от път № 197 след гората Нипмък. Ресторантът се посещаваше от млади художници от Устър и Спрингфийлд, които срещу безплатна храна бяха нашарили стените му с неразгадаемите си картини.
По пътя Виктор и Джони спираха два пъти да пийнат нещо и пристигнаха в ресторанта малко преди три часа, когато обедната суетня вече беше свършила. Покрай едната стена на ресторанта имаше сепарета, а отсреща — дълъг бар. Сепаретата още бяха заети и те седнаха на една маса в средата на ресторанта. Специалитетът на заведението беше пържола на дървени въглища; един от готвачите с бяла шапка прие поръчката им и се върна в края на ресторанта при скарата, над която се стелеше синкав дим. Напитки им сервира момиче в унгарска носия. Гърмеше рок музика. Пиха бира, после мартини с водка. Виктор тъкмо допиваше втория си коктейл, когато четирима дребни мургави мъже влязоха и седнаха на съседната маса.