Време за умиране
- Автор: Чайлд Ли
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Лаптев
- Жанр: Крутые детективы
Электронная книга - «Време за умиране». Краткое содержание книги:
Мъжeтe oт клана Дънкан искат Ричъp да си oтидe – или да изчeзнe – защoтo сe тpeвoжат нe самo за миналoтo, нo и за цeнния тoваp, кoйтo oчакват. Дoставката закъснява, а клиeнтът им oбича тoчнoстта. Тoй e чoвeк, кoйтo нe бива да бъдe ядoсван. A кланът Дънкан e самo бpънка в началoтo на пpeстъпна вepига, oпасваща пoлoвината свят.
За Джак Ричъp би билo мнoгo пo-дoбpe да си тpъгнe вeднага. Hищo oт ставащoтo нe гo засяга личнo.
За Джак Ричъp тoва e напълнo нeвъзмoжнo. Защoтo има нeща, за кoитo си стpува да умpeш. Защoтo идва вpeмe, в кoeтo лoшитe наистина тpябва да бъдат наказани.
Ричър продължаваше да се движи със сто километра в час. След три минути пусна педала на газта и отново включи дългите светлини. Огледа десния банкет. Изоставената крайпътна къща се появи точно когато очакваше. Ярко осветена от фаровете. Продъненият покрив, зацапаните реклами за бира по стените, набраздената от автомобилни гуми земя, която някога е била паркинг. Отби от пътя и навлезе в паркинга. По пода на колата забарабаниха ситни камъчета. Той описа пълен кръг.
Сградата беше дълга и ниска. Правоъгълна, с изключение на залепените отзад допълнителни квадратни постройки. Едната вероятно беше служила за тоалетна, а другата — за кухня. И двете ефикасни от гледна точка на нуждите на някогашния собственик. Пространството помежду им имаше П-образната форма на някогашна товарна рампа. Беше празно, затворено от три страни, с разпилени от вятъра боклуци. Отворената му част гледаше към пустото и равно поле на изток. Дължина десетина метра, дълбочина по-малко от четири.
Отлично място, което по-късно щеше да му свърши добра работа.
Той обърна край южната стена и спря на десет метра от нея. Пътят остана диагонално напред. Беше паркирал като ченге, което дебне нарушители с включен радар. Стената го скриваше от север. Изключи светлините, но остави двигателя да работи. Слезе от колата, мина пред нея и се насочи към ъгъла на сградата. Облегна се на дъските — тънки, напукани от студа на стотици зими, изпечени от слънцето на стотици лета. Миришеха на прах и старост. Обърна се на север, където трябваше да бъде пътят.
После зачака.
35
След двайсет дълги минути от север се появи светлината на фарове. Много бледа, на разстояние поне десетина километра. По-скоро някакво сияние във формата на полусфера, потрепващо във влажната мъгла, отслабващо и отново набиращо сила. Подвижен балон светлина. Бяла, почти синя. Колата се движеше на юг, и то доста бързо.
Вероятно беше Елинор Дънкан. Точно навреме.
Ричър чакаше.
След две минути тя се беше приближила с три километра. Светлата полусфера стана по-голяма и по-силна, все още потрепваща, но със странен асинхронен пулс. Подскачането стана двупосочно, с почти слят ритъм на усилването и отслабването.
По пътя се движеха две коли.
Ричър се усмихна. Футболистът, когото бяха поставили да наблюдава пътя на юг. Завършил колеж, а не някакъв тъпак. Убеден, че петте му приятелчета са били изпратени да си спят у дома, защото нищо не можеше да се случи. Още по-убеден, че са го изпратили на пост единствено като предпазна мярка, просто за всеки случай. Очакваше го дълга и скучна нощ, в която нищо нямаше да се случи. И изведнъж покрай него бе профучала Елинор Дънкан с малката си спортна кола. Какво да очаква човек в неговото положение? Точки, разбира се. Той забравя за часовете скука, които са пред него, и тръгва след нея. С надеждата да натрупа точки пред господарите си. В главата му започват да се въртят думите, които ще каже рано сутринта на Сет Дънкан, дърпайки го дискретно встрани. Като стар приятел и доверен съветник той ще прошепне: Да, сър. Проследих я и мога да ви покажа къде отиде. А после ще добави: Не, сър, не съм казал на никого. Но си помислих, че вие трябва да знаете. Скромно, предано. И накрая: Ами реших, че това е много по-важно и напуснах поста си. Радвам се, че и вие мислите като мен.
Ричър отново се усмихна.
Такава е човешката природа.
Той продължи да чака.
Изминаха още две минути. Балонът светлина се приближи с още три километра, вече по-плосък и значително по-дълъг. Две коли с малка дистанция помежду им. Хищник и плячка, разделени от няколкостотин метра. В балона липсваше червеният цвят. Фаровете на футболиста не стигаха до боята на маздата. Той караше на триста-четиристотин метра след червените ѝ стоп-светлини, убеден, че върши страхотна работа и остава напълно незабелязан. Може би не бе чак толкова умен. Маздата разполагаше с огледало за обратно виждане, а светлината на халогенни фарове в зимната нощ на Небраска вероятно се виждаше и от Космоса.
Ричър се раздвижи.
Оттласна се от стената, заобиколи предницата и седна зад волана. Включи на скорост, натисна спирачката с левия си крак, а с десния стъпи на газта. Колата затрепери, готова да се изстреля на пътя. Едната му ръка стискаше волана, а другата лежеше върху ключа за светлините.