Време за умиране
- Автор: Чайлд Ли
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Лаптев
- Жанр: Крутые детективы
Электронная книга - «Време за умиране». Краткое содержание книги:
Мъжeтe oт клана Дънкан искат Ричъp да си oтидe – или да изчeзнe – защoтo сe тpeвoжат нe самo за миналoтo, нo и за цeнния тoваp, кoйтo oчакват. Дoставката закъснява, а клиeнтът им oбича тoчнoстта. Тoй e чoвeк, кoйтo нe бива да бъдe ядoсван. A кланът Дънкан e самo бpънка в началoтo на пpeстъпна вepига, oпасваща пoлoвината свят.
За Джак Ричъp би билo мнoгo пo-дoбpe да си тpъгнe вeднага. Hищo oт ставащoтo нe гo засяга личнo.
За Джак Ричъp тoва e напълнo нeвъзмoжнo. Защoтo има нeща, за кoитo си стpува да умpeш. Защoтo идва вpeмe, в кoeтo лoшитe наистина тpябва да бъдат наказани.
— Правилно. Но с теб мисля да постъпя другояче, Джон. Да работя с теб, да спася живота ти. Мисля, че може да се получи, ако опитаме както трябва. Но престъпиш ли чертата дори с милиметър, ще те убия. А после ще си тръгна и ще те забравя. Дори за миг няма да си спомня за теб и ще спя като бебе до края на живота си. Разбрахме ли се?
— Да.
— Искаш ли да опитаме?
— Да.
— Да не би през главата ти да минават някакви глупости? Да не си решил да се правиш на куортърбек? Да ме чакаш да се разсея?
— Не.
— Добър отговор, Джон. Защото аз никога не се разсейвам. Виждал ли си как убиват човек?
— Не.
— Не е като на кино, Джон. Разхвърчават се разни гадни неща. Няма да се оправиш дори ако получиш рана на някое меко място. Или ще се оправиш, но не на сто процента. Ще получиш инфекция, ще те боли цял живот. Ще бъдеш слаб и немощен.
— Ясно.
— А сега стани.
Ричър се изправи и отстъпи крачка назад. Стискаше пистолета с две ръце заради театралния ефект. Дулото следваше движенията на главата. За миг младежът остана в ембрионалната си поза, а после се оттласна с две ръце и застана на колене.
— Иди при жълтата кола и спри пред шофьорската врата — заповяда Ричър.
— Добре — подчини се младежът и се изправи. Отначало малко нестабилно, после по-твърдо. Беше висок и здрав като канара.
— По-добре ли си, Джон? — попита Ричър. — Върна ли ти се куражът? Готов ли си да ми скочиш?
— Не — промърмори онзи.
— Добър отговор, Джон. Ще ти вкарам два куршума в мозъка още преди да си помръднал. Правил съм го и преди, повярвай ми. Плащаха ми да го правя и много ме бива. Хайде, отивай при колата и се изправи до вратата.
Ричър тръгна след него. Шофьорската врата на малибуто зееше отворена. Беше я оставил така при изскачането си навън. Джон застана пред нея. Ричър го хвана на прицел над покрива на колата и отвори дясната врата. За миг останаха неподвижни. Отворените врати приличаха на крила.
— Влизай вътре — рече Ричър.
Джон се подчини, сгъна се и седна зад волана. Ричър отстъпи крачка назад и отново го хвана на мушка, този път под покрива. Ниска траектория, в посока на бедрата и гръдния кош.
— Не пипай волана, не докосвай педалите, не си слагай колана!
Джон остана неподвижен с ръце в скута.
— А сега затвори вратата.
Той се подчини.
— Още ли се чувстваш като герой, Джон?
— Не.
— Добър отговор, приятел. Може би ще стане работата. Искам да запомниш едно: от гледната точка на Детройт шевролет малибу е един добър автомобил средна класа. Но няма никакво ускорение. Хич не прилича на куршум. А пистолетът, който държа в ръката си, е зареден догоре с деветмилиметрови патрони „Парабелум“. Те излитат от цевта с хиляда и четиристотин километра в час. Мислиш ли, че един четирицилиндров двигател на „Дженерал Мотърс“ може да бъде по-бърз?
— Не.
— Много добре, Джон. Радвам се, че си понаучил нещичко в колежа.
После вдигна глава над покрива на колата и видя някакво сияние далеч на юг. Полусферично, леко потрепващо, пулсиращо. Бяло, дори синкаво.
От юг се приближаваше автомобил, който се движеше с висока скорост.
36
Ричър прецени, че колата е на около три километра и се движи с около сто в час. Горе-долу максималната скорост, която позволяваше това шосе. Разполагаше с две минути.
— Седиш, без да мърдаш, Джон — изръмжа той. — Преставаш да мислиш. Предстои ти най-опасният момент. Аз ще играя на сигурно. Първо стрелям, а после задавам въпроси. Изобщо не се надявай, че ще се поколебая.
Младежът остана неподвижен на шофьорската седалка. Ричър продължаваше наблюдението си над покрива на колата. Светлият балон продължаваше да се движи от юг и да подскача, на моменти по-ярък, на моменти по-блед. Но без допълнително сияние. Колата беше само една и в момента се намираше на около километър и половина. Една минута.
Ричър чакаше. Сиянието се превърна в ярка светлина ниско над асфалта. После ярката светлина се раздели на две ярки светлини, разположени на сантиметри една от друга. С овална форма, насочени надолу, синкаво-бели, почти ослепителни. Приближаваха се с леко подскачане поради твърдото окачване и волана без никакви луфтове, като на състезателен карт. Отначало малки поради разстоянието, а после пак малки, защото фабрично си бяха такива. Монтирани ниско в предницата на компактна и ниска кола. Най-вероятно мазда миата, червена на цвят, която бързо намали скоростта си, а после спря. Фаровете ѝ осветиха жълтото малибу.
После Елинор Дънкан изключи светлините и спря редом с багажника на малибуто. Наполовина на пътя, наполовина на банкета. Лакътят ѝ почиваше на рамката на вратата, главата ѝ беше извърната към Ричър.