Време за умиране
- Автор: Чайлд Ли
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Лаптев
- Жанр: Крутые детективы
Электронная книга - «Време за умиране». Краткое содержание книги:
Мъжeтe oт клана Дънкан искат Ричъp да си oтидe – или да изчeзнe – защoтo сe тpeвoжат нe самo за миналoтo, нo и за цeнния тoваp, кoйтo oчакват. Дoставката закъснява, а клиeнтът им oбича тoчнoстта. Тoй e чoвeк, кoйтo нe бива да бъдe ядoсван. A кланът Дънкан e самo бpънка в началoтo на пpeстъпна вepига, oпасваща пoлoвината свят.
За Джак Ричъp би билo мнoгo пo-дoбpe да си тpъгнe вeднага. Hищo oт ставащoтo нe гo засяга личнo.
За Джак Ричъp тoва e напълнo нeвъзмoжнo. Защoтo има нeща, за кoитo си стpува да умpeш. Защoтo идва вpeмe, в кoeтo лoшитe наистина тpябва да бъдат наказани.
На петнайсет километра в южна посока един от хората на Махмейни също набираше някакъв номер.
— Имаме проблем — рече той, когато Махмейни вдигна.
— По-точно?
— Асгар избяга.
— Невъзможно.
— Пратих го долу да донесе една бутилка вода от колата. Забави се и отидох да проверя какво става. Оказа се, че колата я няма.
— Звънни му по телефона.
— Направих го, поне десет пъти. Но телефонът му е изключен.
— Не мога да повярвам — каза Махмейни.
— Какво да правя?
— Трябва да го намериш.
— Нямам представа къде да го търся.
— Знаеш, че обича да си попийва.
— Знам. Но в това градче няма барове. Само един магазин за алкохол, който по това време трябва да е затворен. А и той едва ли би тръгнал да го търси с колата, защото е само на три пресечки от хотела.
— Трябва да има бар. Това е Америка. Питай портиера — настоя Махмейни.
— Няма портиер. Това не ти е „Беладжо“. В стаите няма дори вода.
— В такъв случай попитай на рецепцията. Там не може да няма човек.
— Без кола не мога да мръдна никъде. А няма как да помоля другите за подобна услуга. Поне не сега. Би било проява на слабост.
— Намери начин! — извика Махмейни. — Разбери дали има бар и се опитай да стигнеш до него. Това е заповед!
Ричър слушаше сигнала за свободно. Силен и звучен благодарение на старомодната мембрана, широка поне пет сантиметра и монтирана в голяма пластмасова слушалка, тежка най-малко половин килограм. Представи си двата звънящи апарата в мотела, намиращ се на сто километра на север. Единият на рецепцията, другият на бара. А може би имаше и деривати — един в офиса, друг в стаята за почивка на Винсънт. Може би цялата сграда беше опасана с кабели. Но никой не отговаряше независимо от броя на апаратите. Изтече цяла вечност, преди в слушалката най-сетне да се появи гласът на Винсънт.
— „Аполо Ин“ — обяви жизнерадостно той. Сякаш беше администратор на чисто нов мотел и това беше първото — обаждане на клиент.
— Трябва ми телефонът на Елинор Дънкан — каза Ричър.
— Ричър? — учудено възкликна Винсънт. — Къде си?
— Далеч. Трябва ми телефонът на Елинор.
— Ще се връщаш ли?
— Какво би ми попречило да се върна?
— Нали щеше да ходиш във Вирджиния?
— Все още се надявам, че това ще стане.
— Нямам телефонния номер на Елинор.
— А има ли го в указателя?
— Има го, разбира се. Но ще вдигне Сет.
— Ясно. Докторът да е там?
— Не, няма го.
— Значи си зле откъм клиенти.
— За съжаление.
— Имаш ли телефонния му номер?
— Задръж така.
Слушалката глухо изтропа, вероятно оставена върху плота. Настъпи продължителна пауза, после се вдигна друга слушалка — вероятно тази на рецепцията. Получи се нещо като ехо, придружено от тихо съскане. После Винсънт му продиктува телефона — кода на региона, плюс още седем числа. Ричър го повтори наум, благодари и прекъсна връзката. После започна да набира новия номер.
Дежурният администратор каза на човека на Махмейни, че бар действително има, но не в града, а на петнайсет километра в северна посока. Името му било „Килиите“. Приятно място, с умерени цени, отворено до късно. Да, в града има таксиметрова служба и той с удоволствие ще му повика кола.
След по-малко от пет минути иранецът седна на задната седалка на древен шевролет, който потегли по Макнали Стрийт и зави наляво в далечния ѝ край.
Докторът вдигна много по-бързо от Винсънт.
— Трябва ми телефонът на Елинор Дънкан — каза Ричър.
— Ричър? — изненада се докторът. — Къде си?
— Все още извън града.
— Ще се връщаш ли?
— Да не би да ти липсвам?
— Не казах на Дънкан за кадилака.
— Браво. Сет прибра ли се у дома?
— Когато си тръгнах, той беше при баща си.
— Там ли ще остане?
— Хората казват, че често го прави.
— Ти добре ли си?
— Горе-долу. Футболистите ме спипаха зад волана на пикапа.
— И?
— Нищо особено. Повече си приказвахме.
Ричър си го представи изправен в коридора или в кухнята — треперещ, надничащ през прозорците и залостил вратите.
— Пиян ли си?
— Малко — отвърна докторът.
— Какво значи малко?
— Страхувам се, че това е нормалното ми състояние на-последък.
— Трябва ми телефонът на Елинор Дънкан.
— Тя няма телефон.
— Знам.
— Няма я в указателя.
— Но е твоя пациентка.
— Не мога.
— Колко нови неприятности можеш да си навлечеш?
— Не е само това. Тук става въпрос за конфиденциалност. Аз съм лекар. Давал съм клетва, както ми напомни преди време.
— Когато правиш омлет, трябва да счупиш няколко яйца.
— Те ще разберат, че аз съм ти го дал.