Бунтовници

Той умря точно като Уил. И се свлече също като Уил.

Мислех, че буцата в гърлото ми ще се разсее, щом той умре, но не стана така. Всеки път се налага да вдишвам дълбоко, с усилие, за да си набавя необходимия въздух. Добре поне че тълпата наоколо е многобройна и никой не чува хриповете ми. Крачим към вратите. Най-отпред е Харисън, който носи Тори на гръб като малко дете. Тя се смее, ръцете ѝ са обвити около врата му.

Тобиас е опрял ръка до гърба ми. Знам го, защото видях как приближава отзад и вдига ръка, а не защото я усещам. Вече нищичко не усещам.

Някой блъска и отваря вратата отвън. Спираме малко преди да налетим на Джак Канг и група Прями, които вървят подир него.

– Какво сте направили? – пита той. – Току-що ми казаха, че Ерик го няма в килията.

– Той е под нашата юрисдикция – отговаря Тори. – Съдихме го и го екзекутирахме. Редно е да ни благодариш за услугата.

– От къде на къде… – Лицето на Джак става алено. Кръвта е по-тъмна от изчервяването, въпреки че едното съдържа другото. – От къде на къде трябва да ви благодаря?!

– Защото ти също искаше той да бъде екзекутиран, нали? Това трябваше да е наказанието, след като уби едно от вашите деца. – Тори вирва брадичка, отворила широко невинни очи. – Е, ние свършихме тази работа вместо теб. А сега, ако ни извиниш, напускаме.

– Как… Напускате?! – заеква Джак.

Напуснем ли, той няма да може да изпълни две от условията, които му постави Макс. Тази мисъл го ужасява и това е изписано на лицето му.

– Не мога да ви позволя да напуснете – съвзема се той.

– Не е необходимо да ни позволяваш – намесва се Тобиас. – Защото ако не се дръпнеш, ще сме принудени да минем през теб, а не покрай теб.

– Не дойдохте ли да търсите съюзници в наше лице – намръщено пита Джак. – Ако си тръгнете, ние ще застанем на страната на Ерудитите, обещавам ви, и никога повече няма да ви подкрепим, вие…

– Вие не ни трябвате за съюзници – прекъсва го Тори. – Ние сме Безстрашните.

Всички надават победоносни викове и техните гласове някак успяват да разсеят мъглата в съзнанието ми. Безстрашните се втурват като един напред. Прямите отвън скимтят и се разстъпват пред нас, когато нахлуваме в коридора като струя от спукана тръба. Вълната Безстрашни запълва всички празни пространства.

Марлийн пуска ръката ми. Аз се втурвам надолу по стълбището, настъпвам по петите Безстрашните отпред и не обръщам внимание на забитите в ребрата ми лакти и крясъците наоколо. Имам чувството, че отново минавам през инициацията и тичам надолу по стълбите на Цитаделата непосредствено след Изборната церемония. Краката ми горят, но така ми е добре.

Стигаме фоайето. Долу ни чака група Прями и Ерудити, сред които е русата жена Дивергент, която видях да влачат за косата към асансьорите; момичето, на което помогнах, и Кара. Те наблюдават с безпомощно изражение как Безстрашните профучават покрай тях.