Бунтовници

– Искам тя да ги изброи – повтаря Ерик.

Започвам колкото може по-спокойно и равно:

– Ти влезе в заговор с Ерудитите. Отговорен си за смъртта на стотици Аскети. – Колкото по-нататък продължавам, толкова е по-трудно гласът ми да остане спокоен; вече изстрелвам думите като отровни стрели. – Предаде Безстрашните. Застреля дете в главата. Ти си жалка марионетка на Джанийн Матюс.

Усмивката му се стопява.

– Заслужавам ли да умра? – пита.

Тобиас отваря уста да ми отнеме думата, но аз го изпреварвам.

– Да.

– Поне си откровена. – Тъмните му очи гледат празно като кухи дупки, като беззвездна нощ. – Но имаш ли право точно ти да го решаваш, Беатрис Прайър? Или и сега ще вземеш нещата в свои ръце, както реши съдбата на онова момче – как му беше името? Уил?

Не отговарям. Чувам отново как баща ми пита: „Кое те кара да мислиш, че имаш правото да застреляш някого?“, докато с бой си проправяме път към контролната зала в централата на Безстрашните. Тогава ми каза, че за всяко нещо си има правилен път да го постигнеш, просто трябва да го откриеш. В гърлото ми засяда нещо, сякаш е топка восък – толкова плътно, че нито мога да преглъщам, нито да дишам.

– Ти си извършил всички престъпления, които при Безстрашните се наказват със смърт – намесва се Тобиас. – Ние имаме правото да те екзекутираме според законите на кастата.

Той прикляква до трите пистолета, които лежат на пода в краката на Ерик. Изпразва пълнителите им един по един. Куршумите звънливо се посипват по пода, после се търкалят и спират в обувките на Тобиас. Той взима средния пистолет и зарежда патрон в първото легло на пълнителя.

След това разбърква реда на пистолетите отново и отново, докато пред очите ми всичко се слива. Вече не знам кой е пистолетът с куршума. Тобиас вдига пистолетите и подава по един на Тори и на Харисън.

Опитвам се да мисля за симулационната атака и какво причини тя на Аскетите. За всички онези облечени в сиво невинни жертви, повалени мъртви по улиците. Оцелелите Аскети бяха толкова малко, че дори не можеха да насмогнат да се погрижат за своите мъртъвци. Сигурно повечето трупове все още лежат по улиците. Това нямаше да се случи, ако не беше Ерик.

Мисля за момчето от Прямите, което той застреля, без дори да се поколебае. За вдървеното му тяло, което се повали на пода до мен.

Може би не ние решаваме дали Ерик да живее, или да умре. Може би той сам го е решил, извършвайки всички тези ужасни дела.

Въпреки това ми е трудно да дишам.

Поглеждам го без злоба, без омраза, без страх. Халките по лицето му лъщят, кичур мръсна коса е паднал пред очите.

– Чакайте – казва той. – Имам молба.

– Не изслушваме молби на престъпници – отвръща Тори. Тя от няколко минути е изправена и стои само на единия си крак. В гласа ѝ прозвучава умора – сигурно иска всичко това да свършва по-бързо, за да може да седне пак. За нея тази екзекуция е просто едно неудобство.

– Аз съм лидер на Безстрашните – настоява Ерик. – Единственото, което искам, е Фор да изстреля куршума.