Бунтовници

Над нас се разнася гласът на Джак Канг.

– До всички обитатели на централата на Прямите, внимание! Преди няколко часа се срещнах с представител на Джанийн Матюс. Той ми даде да разбера, че ние, Прямите, сме в най-неизгодна позиция и оцеляването ни зависи от Ерудитите. Недвусмислено ми беше казано, че ако искам моята каста да остане свободна, ще трябва да изпълня няколко условия.

Впервам смаяно очи във високоговорителя. Едва ли би трябвало да съм изненадана, че лидерът на Прямите е толкова откровен, но въпреки това не очаквах публично изявление.

– За да спазим тези условия, приканвам всички да се съберат в Сборния пункт и да докладват дали имат имплант, или не – продължава той. – Освен това Ерудитите настояват да им бъдат предадени всички Дивергенти. Не зная каква е целта на това условие.

Гласът му звучи равнодушно. Пораженчески. „Е, той наистина е победен – мисля си. – Защото е твърде слаб да отстоява своите позиции.“

За разлика от Безстрашните Прямите не биха се хвърлили в битка. Още по-малко, ако предварително е обречена на провал.

Понякога имам чувството, че всяка от кастите ми преподава определен урок, а аз ги трупам в ума си като в учебник, за да мога с тяхна помощ да се оправям някак в този свят. Винаги има какво да се научи; винаги има нещо важно, което трябва да се проумее.

Изявлението на Джак Канг приключва със същия сигнал, с който е започнало. Безстрашните се засуетяват из помещението, мятайки трескаво вещите си в раниците. Няколко млади мъже смъкват чаршафените примки от вратите, крещейки името на Ерик. Нечий лакът ме притиска към стената и на мен не ми остава нищо друго, освен да стоя и да наблюдавам нарастващата суматоха.

От друга страна, за разлика от Прямите, Безстрашните не знаят как да запазят хладнокръвие и да преценяват трезво.

+ + +

Безстрашните са се събрали в кръг около стола за разпити, а на него е Ерик. Видът му е по-скоро като на мъртъв, отколкото на жив човек. Седи отпуснат и прегърбен, по бледото чело лъщи пот. Той гледа Тобиас изпод вежди с наведена глава и клепачите му са почти залепени за челото. Опитвам се да не го изпускам от очи, но неговата усмивка и това как дупките от пиърсинг се разширяват при всяко разтегляне на устните е почти непоносима гледка.

– Аз ли да изредя всички твои престъпления, или предпочиташ сам да ни ги кажеш? – започва Тори.

Дъждът блъска в едната от стените на сградата и по нея шуртят потоци. Събрали сме се в залата за разпити на последния етаж в Жестоката борса. Следобедната буря тук се чува по-силно. Всеки тътен и всяко проблясване на светкавица карат космите на врата ми да настръхват, сякаш по кожата ми пробягва електричество.