Битие [bg]

Единайсетият етаж някога бе можел да се похвали с ресторант с изглед към яхтклуб с луксозни яхти, закотвени край плаж с ослепителен избелен пясък. Недалеч, нагоре по течението на Хуанпу, навремето се бе намирал разкошният и разточителен „Шанхай Линкс Голф & Кънтри Клуб“ — сега бе мочурище, жертва на надигащите се води.

Докато вървеше между ръждивите маси и столове, Бин се взираше зад предпазната стена надолу към яхтклуба — жалки остатъци и счупени мачти, стърчащи от кафеникавия килим водорасли и отпадъчни води.

„Помня, че беше някъде тук…“

Наведе се и заопипва корниза на балкона и покритата с канелюри стена на сградата, докато не откри скритата макара и тънкото въже, спуснато надолу. Единият край на въжето беше преметнат над стената и стигаше до стария яхтклуб. На пръв поглед приличаше просто на откачени жици.

Никога не беше правил подобно нещо — да довери живота си на някакво тънко въже. Е, веднъж бе помогнал на Куан Лу да докара загадъчния си товар до сградата и държа лодката, докато контрабандистът завърже черните торби за въжето. Високо горе неясни фигури прибраха стоката и това беше всичко. Бин така и не разбра дали ставаше дума за наркотици, техника или луксозни стоки без платени такси. Не му и пукаше, стига да му се плаща.

Куан Лу нямаше да е особено щастлив, ако му съсипеше този маршрут. Точно сега обаче Бин имаше други грижи. Заслони очи и се загледа към руините във водата — някогашните крайбрежни имения, където се намираше и неговият дом. Отблясъците го заслепяваха, но като че ли не виждаше нищо необичайно. Сигурен бе, че може да различи знаменцето за късмет от родния окръг на Мей Лин, което потрепваше на слабия ветрец. Трябваше да го свали, ако се появи някаква неприятност.

Сърцето му биеше бясно, докато отпаряше ивици плат, за да си увие ръцете. Прекрачи перилата, като се мъчеше да не гледа надолу. Увисна на една ръка на перваза, а с другата напипа въжето.

Беше неудобно, тъй като трябваше да хване и двете въжета — в противен случай щеше да полети надолу като камък заради макарата. В крайна сметка успя да ги увие около ръката си. Преди да се спусне, затвори очи за няколко секунди, като дишаше равномерно и се мъчеше да намери някакъв покой. „Добре, хайде.“

Пусна перваза и увисна.

Лошо! Тежестта му опъна въжето около ръката му като примка и то се впи жестоко в дланта и пръстите му. Бин изстена и уви крака около въжетата. Успя да освободи ръката си. За щастие дланите му бяха толкова мазолести, че като че ли нямаше особени поражения. Трябваха му обаче няколко секунди, докато болката престане да премрежва погледа му…

… и когато зрението му се избистри, Бин направи грешката да погледне надолу. Преглътна с мъка — или по-скоро се опита. Ужасът сякаш изригна някъде от основата на гръбнака му и се закатери по гърба му като маймуна. Сякаш някаква змиорка започна да се премята в корема му.