Битие [bg]

Учейки се по метода на пробата и грешката, Бин успя да увие краката си около двете въжета поотделно и експериментира, като ги остави да се плъзнат по бедрата му — едното нагоре, а другото надолу. Отначало беше неудобно и болезнено, но здравите панталони щяха да издържат, стига да се спуска бавно и спокойно.

Постепенно приближи мрачния сив бетон и неволно започна да си мисли колко надалеч се простира стената — губеше се в далечината от лявата му страна, като се придържаше към новата брегова линия, докато не стигнеше огромното блато, което навремето бе провинция Шандон… Отдясно пък продължаваше покрай реката чак до щастливите райони далеч нагоре по течението, където Хуанпу се превръщаше в Яндзъ и хората не се страхуваха от надигащи се води. Колко милиона бяха наети за построяването на Новата велика стена? И колко други милиони се трудеха като затворници, мобилизирани по един или друг повод да участват в огромната задача да освободят Китай от поредния нашественик?

Тази част на стената изглеждаше добре — е, малко се ронеше заради евтините материали и бързия строеж преди две десетилетия, след като тайфунът Марико едва не удави града. Бин обаче знаеше, че някои участъци са покрити с гадни неща — остри като бръснач жици, които почти не се виждаха с невъоръжено око, както и чувствителни на топлина пипала с отровни върхове.

Когато моментът настъпи, Бин се залюля, скочи, стъпи на преградата само за миг и се хвърли във водите на стария яхтклуб сред фонтан от пръски.

Беше неприятно, разбира се — лабиринт от потрошени яхти и опасни въжета, които се спотайваха в мътилката от водорасли и отходни води. Без да губи време, Бин се изкатери на една яхта и скочи на следващата, затича по трасето с препятствия с ловкост, придобита в толкова потопени места, че не можеше да ги запомни всичките, като гледаше да стои колкото се може по-малко в тинята.

„Тук май има доста неща за прибиране“ — помисли си. Може би нямаше да е зле да се върне — ако късметът не му изневереше и ако животът му продължеше по досегашния начин. Скромно, поносимо мизерно.

„Може пък в крайна сметка да рискувам — каза си. — Ще се опитам да намеря брокер, който може да предложи големия бял камък за продан по някакъв начин, при който да останем в безопасност…“

Преди да се качи на последната камениста ивица, отделяща яхтклуба от морето, видя спасителна шамандура — поклащаше се до една потънала яхта. Щеше да му е полезна при дългото плуване към дома.