Битие [bg]
- Автор: Брин Дэвид
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Бард“
- ISBN: 978-954-655-349-2
- Переводчик: Венцислав Божилов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Битие [bg]». Краткое содержание книги:
„Престанете! — заповяда той на животните в тялото и ума си. — Аз съм човек. Човек с дълг и късмет. Човек и само човек.“
Това като че ли свърши работа. Паниката се отдръпна като неприятна вълна и Бин се почувства окрилен от решимостта си.
Опита да се спусне бавно, на мускули. Жилавото му тяло можеше да се справи със задачата, а и той не тежеше толкова, че да му създава проблеми. Оказа се обаче трудно да държи едновременно и двете въжета. Едното или другото непрекъснато се мъчеше да се изплъзне. Три етажа по-долу едното се отскубна от хватката му и полетя нагоре към макарата, докато Бин, вкопчен в другото, се понесе надолу, като отчаяно се мъчеше да го докопа…
… и най-сетне успя да го хване. Въжето обаче раздра ивиците плат и се впи в плътта му.
Когато спря, от ръката му се носеше зловонна миризма, имаше даже пушек. Остана да виси незнайно колко минути, като се удряше в близкия прозорец и просто се държеше, докато сърцето му се успокои и болезнените искри в очите му не изчезнат.
„Изкрещях ли?“ — запита се. За щастие прозорецът беше закрит с плътна завеса — отблясъците от Хуанпу бяха ослепителни по това време на деня. Много от другите прозорци бяха заковани. В сградата все още живееха хора, но повечето все още бяха на работа или на училище. А в многоетажния бордей едва ли имаше много ИИ.
„Май не извиках. Ще успея.“ Спускането му би трябвало да остане скрито от горещите изпарения и отразената от метала и бетона светлина: този маршрут можеше да се мине много по-лесно през деня, отколкото нощем, когато температурата на тялото му щеше да се засече от стотици инфрачервени камери и да задейства програми за откриване на аномалии.
Учейки се по метода на пробата и грешката, Бин успя да увие краката си около двете въжета поотделно и експериментира, като ги остави да се плъзнат по бедрата му — едното нагоре, а другото надолу. Отначало беше неудобно и болезнено, но здравите панталони щяха да издържат, стига да се спуска бавно и спокойно.
Постепенно приближи мрачния сив бетон и неволно започна да си мисли колко надалеч се простира стената — губеше се в далечината от лявата му страна, като се придържаше към новата брегова линия, докато не стигнеше огромното блато, което навремето бе провинция Шандон… Отдясно пък продължаваше покрай реката чак до щастливите райони далеч нагоре по течението, където Хуанпу се превръщаше в Яндзъ и хората не се страхуваха от надигащи се води. Колко милиона бяха наети за построяването на Новата велика стена? И колко други милиони се трудеха като затворници, мобилизирани по един или друг повод да участват в огромната задача да освободят Китай от поредния нашественик?
Тази част на стената изглеждаше добре — е, малко се ронеше заради евтините материали и бързия строеж преди две десетилетия, след като тайфунът Марико едва не удави града. Бин обаче знаеше, че някои участъци са покрити с гадни неща — остри като бръснач жици, които почти не се виждаха с невъоръжено око, както и чувствителни на топлина пипала с отровни върхове.
Когато моментът настъпи, Бин се залюля, скочи, стъпи на преградата само за миг и се хвърли във водите на стария яхтклуб сред фонтан от пръски.
Беше неприятно, разбира се — лабиринт от потрошени яхти и опасни въжета, които се спотайваха в мътилката от водорасли и отходни води. Без да губи време, Бин се изкатери на една яхта и скочи на следващата, затича по трасето с препятствия с ловкост, придобита в толкова потопени места, че не можеше да ги запомни всичките, като гледаше да стои колкото се може по-малко в тинята.
„Тук май има доста неща за прибиране“ — помисли си. Може би нямаше да е зле да се върне — ако късметът не му изневереше и ако животът му продължеше по досегашния начин. Скромно, поносимо мизерно.
„Може пък в крайна сметка да рискувам — каза си. — Ще се опитам да намеря брокер, който може да предложи големия бял камък за продан по някакъв начин, при който да останем в безопасност…“
Преди да се качи на последната камениста ивица, отделяща яхтклуба от морето, видя спасителна шамандура — поклащаше се до една потънала яхта. Щеше да му е полезна при дългото плуване към дома.
Ами „сривовете“? Провалите, които няма да заличат човечеството, но могат да убият милиони, може би дори милиарди? Дори ако оцелелите успеят по някакъв начин да осигурят по-нататъшното си съществуване, няма ли да бъдат наложени вечни и непреодолими граници за обхвата на човешките надежди?
Това е категорията, в която отнасяме повечето наказания за небрежното ни отношение към нашия свят. За безогледното изсичане на горите и изхвърляне на отпадъци в морето. За отравянето на водоеми и съсипване на хабитати. За променянето на самия въздух, който дишаме. Задето караме температурите да се повишават, ледниците да се топят, морското равнище да се вдига, пустините да се разширяват. Заради това, че слагаме край на биологичното разнообразие на планетата и го превръщаме в крехка решетка, неспособна да понесе и най-малкия порив на вятъра.