Империя в черно и златно

12.

На Проветривата улица имаше една закусвалня, държана от мухородни, където Синон Поло̀вин, глава на Половинковата къща, провеждаше аудиенциите си. И помещението беше подходящо за аудиенции, даде си сметка Тиниса още от пръв поглед. Малия я въведе в дълга стая, обзаведена в стила на мухоидите, с ниска маса, която заемаше по-голямата част от помещението. Пъргав персонал от мухородни обслужваше близо три дузини мъже и жени, насядали около масата. Тиниса веднага съобрази, че местата около трапезата са с различен статут. Най-подходящото място да коленичиш беше пред трона на самия Синон Поло̀вин.

Синон беше строен мъж, понатежал в кръста през последните няколко години, откакто не му се налагаше да размахва лично меча в защита на империята си. Облечен беше като човек, който се кани да избяга от града с цялото богатство на гърба си, но това важеше кажи-речи за всички присъстващи, защото с изключение на малцината, заложили демонстративно на спартанския стил, гангстерите се бяха накичили обилно с ланци и пръстени, амулети и накити, а на един дори ризницата му беше направена от монети, при това не какви да е, а сребърни стандарти, сечени в хелеронския монетен двор. Колкото до Синон, златото и скъпоценните камъни по него струваха поне колкото половината дрънкулки на сътрапезниците му, взети заедно, и Тиниса реши, че е въпрос на статут. За тези хора скромността не беше добродетел, а богатството не ти печелеше уважение, ако не е на показ.

Името му пасваше добре. Синон Поло̀вин беше полуроден, нещо средно между молецоид и светлокожите мравкоиди от Тарк. Вместо с нелицеприятни петна, кръвосмешението го беше дарило с млечна кожа, прошарена със сивкави нишки като мрамор — екзотична, дори привлекателна гледка. Косата му беше тъмна и той я носеше дълга до раменете в паешки стил. Очите му нямаха ириси, само черни зеници на бял фон. Коктейлът от разнородна кръв се беше избистрил в мъж, едновременно страховит и обаятелен.

— Виждам, че Малия ми е донесла подарък — каза той и разговорите около масата утихнаха веднага.

Гангстерите източиха вратове да видят Тиниса. Малия я заряза и зае мястото си отдясно на Синон.

— Прекрасно — продължи той. Устата му се усмихваше, гласът му звучеше весело, а очите му бяха непроницаеми. — Разбрах обаче, че не си тук само като украса. Малия казва, че можеш да се биеш. Как ти е името, паешко дете?

— Тиниса, майстор Синон. — Почетното обръщение й се изплъзна неволно, явно по силата на позабравен навик от детството.

— И добре възпитана при това, което е рядка комбинация. Наясно си, че имаш дълг към мен, дълг, който Малия ми прехвърли.

— Уведомена бях, да — отвърна Тиниса. Подборът на думи предизвика тих смях сред гангстерите. Само онези, най-близо до главатаря, останаха невъзмутими.

— И наистина ли можеш да се биеш? — попита я любезно Синон.

— Мога.

— Е, в такъв случай на трапезата ми може и да се намери място за теб — каза Синон. — Разбрах също, че се нуждаеш от помощта ми, паешко дете. Малия вече ми разказа малката ти история. Помогни ми, а после и аз ще опитам да ти помогна.